Лесни за убиване

— А, не — отвърна Ричър. — Просто ме харесва.

Онзи се разсмя, машината направи завой и се понесе с пълна скорост.

11

Летището за хеликоптери на бреговата охрана в Бруклин се намираше източно от остров Рафъл Бар в залива Джамейка, точно на шейсет мили по въздуха на североизток от Макгуайър. Хеликоптерът стигна дотам за трийсет и седем минути. Кацна в голям кръг, с буквата „Х“ по средата, и рязко намали оборотите на двигателя.

— Имаш четири часа — каза пилотът. — Ако се забавиш повече, ще излетим и ще те оставим, ясно ли е?

— Да — отвърна Ричър.

Свали слушалките, откопча предпазния колан и слезе на асфалта. Там вече го чакаше тъмносиня кола с обозначения на Военноморските сили. Двигателят й работеше, предната врата откъм седалката до шофьора беше отворена.

— Ти ли си Ричър? — извика шофьорът.

Ричър кимна и седна до него. Онзи настъпи педала за газта.

— Аз съм запасняк от Военноморските сили. Помагам на полковника.

— Благодаря ти — отвърна Ричър.

— Всичко е точно — каза шофьорът. — Къде отиваме?

— В Манхатън. Китайският квартал. Знаеш ли къде е?

— Дали го знам? Храня се там три пъти седмично.

Той пое по Флатбуш Авеню и моста Манхатън. Нямаше голямо движение, но след самолета и хеликоптера пътуването с кола му се струваше ужасно бавно. Минаха цели трийсет минути, преди да стигнат близо до целта. Една осма от времето, с което разполагаше. Малко след моста шофьорът спря пред един противопожарен кран на тротоара.

— Ще те чакам тук — каза той, — на отсрещната страна, точно след три часа. Не закъснявай.

Ричър кимна.

— Няма — отвърна той.

Слезе от колата и тупна два пъти с ръка по покрива й, после прекоси улицата и се отправи на юг. В Ню Йорк беше влажно и студено, но не валеше. Слънцето беше скрито зад дебели сиви облаци. Спря за момент. Намираше се на двайсетина минути от офиса на Джоди. Отново тръгна. Не разполагаше с тези двайсет минути. Всичко по реда си. Правило. Освен това може би я наблюдаваха. В никакъв случай не биваше да го виждат в Ню Йорк днес. Продължи да крачи забързано. Помъчи се да се съсредоточи. Погледна часовника си. Наближаваше обяд и се опасяваше, че е дошъл прекалено рано. От друга страна, може би беше дошъл навреме. Нямаше как да прецени. Липсваше му опит.

След пет минути отново спря. Улицата му се стори подходяща. От двете й страни се виждаха китайски ресторанти с крещящи реклами в жълто и червено, изписани с гъсти йероглифи и пагоди, докъдето стигаше погледът. Тротоарите бяха пълни с хора, край паркираните коли чакаха пикали, пълни със стока, на много места бяха струпани кашони със зеленчуци и кутии с олио. Мина по улицата два пъти, като внимателно огледа обстановката и малките пресечки. После опипа пистолета в джоба си и започна да търси своя обект. Трябваше да е наоколо. Не беше прекалено рано. Облегна се на една стена и започна да наблюдава. Вероятно щяха да са двама. Мина доста време. Много хора се движеха по двойки, но не бяха неговите. Май че беше подранил.

Погледна часовника си и видя, че времето му безмилостно изтича. След малко отлепи гръб от стената и отново тръгна. Огледа входовете. Нищо. Уличките. Нищо. Минутите летяха. Обиколи една улица на юг и една на запад, после зачака на друга. Нищо. Постоя на един ъгъл. Пак нищо. Облегна се на едно хилаво дърво и зачака. Нищо. Върна се на първата улица, облегна се на стената и започна да наблюдава как ресторантите вече се пълнят с клиенти за обяд. След това човешкият поток намаля. Стори му се, че излизащите бяха повече от влизащите. Времето течеше. Застана в края на улицата и отново погледна часовника си. Бяха минали цели два часа. Оставаше му само един.

Не се случи нищо. Ресторантите отново опустяха и улицата утихна. Идваха камиони, спираха, разтоварваха и отново тръгваха. Заваля лек дъждец, после спря. По небето се носеха ниски облаци. Закрачи на изток, после на юг. Нищо. Върна се, отново мина по единия тротоар, после по другия. Спря на ъгъла и пак погледна часовника си. Оставаха му четирийсет минути. След малко трийсет. После двайсет.

И тогава ги видя. И разбра защо идват едва сега, а не по-рано. Просто бяха изчакали да се съберат парите от обяда. Бяха двама. Китайци, естествено, с дълги черни коси, с черни панталони и светли якета, с шалове на вратовете. Като униформа.

Личаха си отдалеч. Единият носеше голяма чанта, а другият — бележник с химикалка, мушната в спиралата. Влизаха в ресторантите един по един, бавно и спокойно. После излизаха — единият затваряше ципа на чантата, а другият си отбелязваше нещо в бележника. Влязоха в един ресторант, после във втори, в трети и четвърти. Петнайсет минути. Ричър наблюдаваше. Пресече улицата и мина пред тях. Застана край вратата на следващия ресторант и ги изчака да влязат. Видя ги да отиват при възрастния мъж на касата. Застанаха пред него мълчаливо. Старецът бръкна в чекмеджето и извади пачка сгънати банкноти — договорената сума, предварително приготвена. Онзи с бележника я взе и я подаде на партньора си, после записа нещо в бележника си, а парите потънаха в чантата.

Ричър застана в тесния проход между две сгради, сви се и зачака с гръб до стената, така че да го видят, когато вече ще е твърде късно. Погледна часовника си. Оставаха му по-малко от пет минути. Представи си онези двамата, с ленивата походка, прецени мислено движението им, изчака колкото беше необходимо и изскочи точно пред тях. Сграбчи ги за якетата, завъртя ги в полукръг и залепи гърбовете им за едната стена в малкия проход. Онзи, когото бе хванал с дясната си ръка, описа по-голям кръг и затова отскочи по-напред. Ричър го посрещна с лакът и онзи се свлече долу. Не се надигна. Беше мъжът с чантата.

Другият пусна бележника и посегна към джоба си, но Ричър се оказа по-бърз и извади беретата на Трент. Застана близо и го насочи надолу, през палтото си към капачката на коляното му.

— Бъди разумен — посъветва го той.

Спусна ръка надолу и изщрака затвора. Палтото му заглуши звука, но за опитното му ухо той бе ужасяващо кух без плъзването на патрон в цевта. Китаецът обаче не го разбра. Беше прекалено замаян и шокиран. Само притискаше гръб до стената, сякаш се опитваше да мине през нея. Премести цялата си тежест върху другия крак, за да се подготви за куршума, който щеше да отнесе крака му.

— Правиш грешка, приятел — просъска той.

Ричър поклати глава.

— Не е грешка, тъпако. Решихме да вземем своето.

— Кои сте „вие“?

— Петросян — каза Ричър.

— Петросян!? Шегуваш ли се?

— Не. Говоря сериозно. Не се съмнявай. Улицата е вече на Петросян. От днес. От този миг. Цялата. Ясно ли ти е?

— Улицата е наша.

— Вече не е. Сега е на Петросян. Той я взима. Искаш ли да загубиш крака си, докато спориш по въпроса?

— Петросян? — повтори онзи.

— По-добре ми повярвай — заяви Ричър и заби левия си юмрук в стомаха му. Мъжът се присви и Ричър го фрасна с дръжката на пистолета над ухото. Онзи се свлече безмълвно върху партньора си. Ричър натисна спусъка, за да освободи пружината, и прибра оръжието в джоба си. Взе чантата и я стисна под мишница, после излезе от уличката и тръгна на север.

Вече беше закъснял. Ако часовникът му беше с една минута назад, а часовникът на шофьора с една минута напред, срещата нямаше да се състои. Въпреки това реши да не тича. Хората, които тичат, бият на очи. Продължи да крачи колкото може по-бързо и когато сви зад ъгъла, зърна синята кола. Видя я да се отделя от тротоара и да се влива в трафика. Сега вече хукна.