намеци. Никой не ми е казвал, че трябва да спя с него, за да получа повишение или нещо подобно, но все пак се дразня. Затова сега се обличам така. Искам да подчертая, разбираш, нали, че не съм по-различна от тях.
Ричър се усмихна.
— Но става все по-лошо, а?
Тя кимна.
— Да. Все по-лошо. Не знам защо.
Той я погледна над чашата си. Снежнобяла риза от египетски памук, яка може би четирийсети номер, синя вратовръзка с елегантен възел, спускаща се плавно върху малките стегнати гърди, мъжки панталони, силно стеснени в горния край, за да обхванат тънката й талия, загоряло от слънцето лице, бели зъби, изпъкнали скули, сини очи, дълга руса коса.
— Има ли камера в стаята ми? — попита той.
— Какво?
— Камера — повтори той. — С която да ме наблюдават.
— Защо?
— Просто се питам дали не е някакъв резервен план. В случай, че с Петросян не излезе нищо.
— Какво искаш да кажеш?
— Защо Поултън не се грижи за мен? Не ми изглежда претрупан с работа.
— Не те разбирам.
— Напротив, разбираш ме. Блейк те прикрепи към мен тъкмо заради това, нали? За да можеш да се сближиш с мен. Какви са тези пози на малко загубено момиченце?
Харпър се изчерви.
— Не бих направила такова нещо.
— Но го поискаха от теб, нали?
Тя не отговори. Ричър изпи кафето си и се загледа в собственото си отражение в стъклото.
— Блейк буквално ме предизвика да опитам — каза той. — Обясни ми, че ако опитам нещо, ще реагираш като истинска кучка.
Харпър продължаваше да мълчи.
— Е, нямаше да се хвана на тази въдица — добави Ричър. — Защото не съм глупав. Нямам намерение да им давам повече козове.
Най-накрая Харпър го погледна и се усмихна.
— Можем ли вече да се успокоим? И да забравим?
Той кимна.
— Разбира се. Да се успокоим. Вече можеш да си облечеш сакото и да престанеш да ми показваш гърдите си.
Тя отново се изчерви.
— Свалих го, защото ми е топло, а не поради друга причина.
— Добре де, не се оплаквам — отвърна той и пак се загледа в тъмнината навън.
— Искаш ли десерт? — попита тя.
Ричър се обърна към нея и кимна.
— Да. И още кафе.
Тя тръгна към плота за сервиране и столовата сякаш се смълча. Като че ли всички погледи бяха вперени в нея.
Върна се с поднос с два сладоледа и две кафета. Поне сто души я наблюдаваха през цялото време.
— Извинявам се — каза Ричър.
Тя се наведе и остави подноса на масата.
— За какво?
— Ами че те гледах така. Сигурно ти е писнало от това. Всички те събличат с очи през цялото време.
Харпър се усмихна.
— Гледай ме колкото искаш и както искаш. Аз ще ти отвърна със същото, защото не си най-грозното същество, което съм виждала. Но само толкова, нали?
Ричър се усмихна.
— Дадено.
Сладоледът беше превъзходен. Отгоре беше залят с горещ шоколадов сос. Кафето беше силно. Ако затвореше очи и се абстрахираше от обстановката, би могъл да постави това място на едно равнище с ресторанта „Мостро“.
— Какво правят тук хората вечер? — попита я той.
— Повечето си отиват у дома. Но не и ти. Ти ще останеш в стаята си. Заповед на Блейк.
— Сега неговите заповеди ли изпълняваме?
Тя се усмихна.
— Някои от тях.
— Е, добре. Да тръгваме тогава.
Остави го пред вратата без дръжка от вътрешната страна. Той изчака, докато стъпките й заглъхнат по коридора. После чу затварянето на вратата на асансьора и потеглянето на кабинката надолу. На етажа настъпи тишина. Отиде до телефона и набра номера на Джоди. Включи се телефонният секретар. Набра офиса. Никой не отговори. Опита и на мобилния. Беше изключен.
Влезе в банята. Някой беше добавил към четката му за зъби паста, самобръсначка за еднократна употреба и флакон пяна за бръснене. На ръба на ваната имаше шампоан, на мивката — сапун, а на скарата висяха пухкави бели кърпи. Съблече се и закачи дрехите си на дръжката на вратата. Пусна горещата вода и влезе под душа.
Остана така десет минути, после спря водата. Избърса се. Отиде гол до прозореца и спусна пердетата, после се изтегна на леглото и се загледа в тавана. Видя камерата — черната тръбичка на обектива с диаметър колкото един цент бе пъхната дълбоко в цепнатина между стената и тавана. Отново се обърна към телефона и набра същите номера. Апартаментът. Обади се телефонният секретар. Офисът. Нямаше никой. Мобилният телефон беше изключен.
10
Той спа лошо и се събуди преди шест сутринта. Веднага се обърна към нощното шкафче. Запали лампата и си погледна часовника. Беше му студено. Беше му студено през цялата нощ. Гладката повърхност на колосаните чаршафи изсмукваше топлината от тялото му.
Пресегна се за слушалката на телефона и набра номера на апартамента на Джоди. Обади се телефонният секретар. В офиса не отговори никой. На мобилния също. Дълго държа слушалката до ухото си, докато телефонната компания му повтаряше, че апаратът е изключен. Остави слушалката и стана от леглото.
Отиде до прозореца и дръпна пердетата. Гледаше на запад, но навън все още беше тъмно. Може би от другата страна на сградата щеше да се вижда изгревът. А може би все още нямаше изгрев. Чуваше далечното шумолене на дъждовните капки върху сухите листа. Обърна се и тръгна към банята.
Използва тоалетната и се избръсна бавно. Пусна душа и стоя петнайсет минути под горещата вода, докато се стопли. После изми косата си с шампоана на ФБР и я подсуши с хавлиената кърпа. Взе дрехите си от дръжката на вратата и се облече в стаята, до леглото. Закопча ризата си и сложи пропуска на врата си. Едва ли щяха да му донесат закуска в стаята, затова седна и зачака.
Чака четирийсет и пет минути. На вратата се почука дискретно, после изщрака ключът и се появи Лиза Харпър, осветена в гръб от силната лампа в коридора. Усмихваше се лукаво. Той се питаше защо.
