Лесни за убиване

Блейк го изгледа продължително.

— Ти по друг начин ли би постъпил?

— Разбира се. Ако ме изкараш от кожата и реша да ти го върна, няма да пипам с кадифени ръкавици. Ще те раздрусам малко. Може би и повече. Ако съм ядосан, ще го направя, нали? Точно това е гневът.

— Е?

— Ами боята? Как я внася в къщата? Трябва да отидем в някой склад, за да видим колко място заемат тези осемдесет литра. Отпред трябва да го чака кола, която стои паркирана поне двайсет-трийсет минути. Как така никой не я е видял? Кола, пикап или малък камион!

— Или джип като твоя.

— Може да е съвсем същият. Въпросът е как така никой не го е видял.

— Не знаем — отвърна Блейк.

— Как ги убива, без да остави никакви следи?

— Не знаем.

— Май доста неща не знаете.

Блейк кимна.

— Да, така е, умнико. Но ние продължаваме да работим върху това. Имаме още осемнайсет дни. А с помощта на гений като теб, смятам, че нищо повече не ни е нужно.

— Имате осемнайсет дни, ако спази интервала — каза Ричър. — Ами ако не го спази?

— Ще го спази.

— Надявай се.

Всички се смълчаха. Блейк наведе глава, после погледна Ламар.

— Джулия?

— Държа на профила си — каза тя. — В момента ме интересуват специалните части. Те почиват по една седмица на всеки две. Смятам да изпратя Ричър, за да ги поогледа.

Блейк кимна успокоен.

— Добре. Къде?

Ламар погледна Ричър и зачака. Той погледна трите черни флагчета на картата.

— Местата са пръснати из цялата страна. Може да е навсякъде.

— Е, и?

— Значи най-добре е да започнем от Форт Дикс. Там познавам един човек.

— Кой?

— Казва се Джон Трент — отвърна Ричър. — Полковник е. Ако някой може да ми помогне, това е той.

— Форт Дикс — повтори Блейк. — Това е в Ню Джърси, нали?

— Последния път, когато ходих, беше там — отвърна Ричър.

— Добре, умнико, ще се обадим на този полковник Трент и ще ти уредим среща.

Ричър кимна.

— Постарай се да споменаваш името ми често и на висок глас. Иначе няма да ти обърне внимание.

Блейк кимна.

— Тъкмо затова те доведохме тук. Ще заминеш с Харпър още утре сутринта.

Ричър се усмихна и погледна втренчено хубавото лице на Лорейн Стенли, за да не се разсмее.

Да, може би е време за промяна. Може би трябва да свиеш малко интервала. Или доста. Или да прекратиш изцяло. Това сериозно ще ги обезпокои. Ще им покаже колко малко знаят всъщност. Да запазиш всичко както си е, но да промениш интервала. Нека бъде малко по-непредсказуемо. Е, какво? Трябва да го обмислиш много добре.

Или да им покажеш малко гняв. Защото всичко опира до гнева, нали? Гневът и справедливостта. Може би е време това да стане малко по-ясно, малко по-видимо. Може би е време да свалиш ръкавиците. Малко насилие няма да навреди никому. А може да стане и по-интересно. Доста по- интересно. Трябва да го обмислиш.

Е, какво ще бъде? По-кратък интервал? Или повече драматизъм на сцената? Или и двете? Мисли, мисли, мисли!

Лиза Харпър изведе Ричър на първия етаж и после навън на студа малко след шест вечерта. Тръгнаха по безупречно чиста асфалтова алея към съседната сграда. От двете страни през един метър разстояние бяха наредени ниски лампи, които вече светеха. Харпър вървеше с неестествено големи крачки и Ричър се зачуди дали го прави, за да не изостава от него, или го е научила в някакъв курс за добри маниери. Така или иначе, изглеждаше много добре. Запита се как ли изглежда, когато тича. Или когато лежи гола.

— Столовата е тук — каза тя.

Застана пред друга двойна стъклена врата, отвори я и го изчака да влезе преди нея.

— Вляво — насочи го тя.

Минаха по дълъг коридор, изпълнен с тракане на съдове и миризма на готвено, характерни за всяко общежитие. Той вървеше пред нея. В сградата беше топло. Чувстваше я зад рамото си.

— Хайде. Избирай каквото искаш — подкани го Харпър. — Бюрото плаща.

Столовата беше голямо, ярко осветено помещение с висок таван, столове от огънат шперплат и обикновени маси. По продължение на едната страна имаше плот за самообслужване, пред който се бе събрала опашка от служители с подноси в ръце. Сред начинаещите агенти в тъмносини фланелки се виждаха старши агенти в цивилни костюми, застанали по един или по двама. Ричър се нареди най-отзад, а Харпър застана до него.

Когато му дойде редът, един усмихнат млад латиноамериканец с пропуск на врата сложи в чинията му филе миньон с размера на средно голяма книга. Придвижи се по-нататък и получи зеленчуци и пържени картофи. Наля си голяма чаша кафе от една кана, взе прибори и салфетка и се заоглежда за маса.

— До прозореца — каза му Харпър.

Заведе го до една свободна маса за четирима. Заради силната светлина в столовата имаше чувството, че вън е непрогледен мрак. Харпър постави своя поднос върху масата, свали сакото си и го закачи на облегалката на стола. Не беше кльощава, но заради ръста си изглеждаше слаба. Ризата й беше от фин памук, а отдолу не носеше нищо. Ясно си личеше. Тя разкопча ръкавите си и ги нави нагоре, до лактите. Ръцете й бяха гладки, загорели от слънцето.

— Хубав тен — забеляза Ричър.

Тя въздъхна.

— Пак ли често задавани въпроси? Да, така съм навсякъде, не, не държа особено да го доказвам.

Той се усмихна.

— Просто поддържам разговора.

Тя го погледна навъсено.

— Ако искаш да говорим, нека да е за убийствата.

— Не знам кой знае колко за тях. А ти?

Харпър кимна.

— Знам само, че искам да пипнат този тип. Онези жени са проявили невероятна смелост, като са се разбунтували така.

— Звучи ми като гласа на личния опит.

Ричър отряза парче от филето и го опита. Беше доста добро. В ресторантите в града беше плащал по четирийсет долара за по-лоша храна.

— Това е гласът на страха — каза тя. — Аз не съм се бунтувала. Още не.

— Има ли защо?

Харпър се усмихна.

— Шегуваш ли се? — После се изчерви. — Мога ли да го кажа, без да прозвучи надуто или самонадеяно?

— В твоя случай мисля, че може — отвърна той.

— Всъщност не е сериозно — продължи тя. — Само приказки. Коментари. Двусмислени въпроси и