— Разбира се. Възхищавам се на всеотдайността.
— Но не я споделяш. Иначе нямаше да му откажеш. Щеше да ме прелъстиш пред камерата, в името на общото дело. Значи излиза, че може би на теб не ти пука кой знае колко за онези жени.
Тя замълча за момент, после каза:
— Това, което искаше от мен, беше неморално. Ядосах се.
Ричър кимна.
— Да заплашва Джоди също е неморално. То пък ядоса
— Аз обаче не позволявам гневът ми да пречи на правосъдието.
— Е, аз пък позволявам. Ако не ти харесва, много ти здраве.
Повече не разговаряха чак до Сиатъл. Пет часа, без да кажат дума. Ричър нямаше нищо против. Не беше особено общителен. Чувстваше се по-добре, ако мълчи, и не виждаше нищо странно в това. Не изпитваше никакво напрежение. Просто си седеше и мълчеше, сякаш пътуваше сам.
Харпър не се чувстваше толкова спокойна. Личеше си, че се притеснява. Беше като повечето хора. Ако седеше до човек, когото познава, се чувстваше длъжна да води разговор. Другото за нея беше неестествено. Въпреки това Ричър не отстъпи. Пет часа, без да разменят и дума.
Разликата във времето на Западното крайбрежие намали петте часа на два. Когато кацнаха, все още беше време за закуска. Терминалите бяха пълни с хора, чийто ден започваше сега. В залата за пристигащи пътници видяха обичайната редица от посрещачи с табелки. Сред тях зърнаха мъж в тъмен костюм, раирана вратовръзка и къса коса. Не носеше табела, но беше техният човек. Нямаше да го познаят по-лесно, дори и да беше татуирал на челото си „ФБР“.
— Лиза Харпър? — попита той. — Аз съм от офиса в Сиатъл.
Стиснаха си ръцете.
— Това е Ричър — представи го тя.
Агентът от Сиатъл не му обърна никакво внимание. Ричър се усмихна на себе си. Браво, помисли си той. От друга страна обаче, онзи може би го беше пренебрегнал, защото цялото му внимание беше насочено към това, което се криеше под блузата на Харпър.
— Ще летим до Спокейн — каза той. — Една компания за въздушни превози ни е задължена.
Отпред ги чакаше служебна кола. С нея изминаха разстоянието от около километър и половина покрай пистата до друго малко летище, където бяха накацали множество малки едномоторни и двумоторни самолети. Имаше и няколко ниски постройки с безброй реклами, обещаващи уроци по летене и евтин въздушен транспорт. Посрещна ги някакъв тип в пилотска униформа и ги отведе към чист, бял, шестместен самолет чесна. Есента на северозапад беше по-приветлива от есента в окръг Колумбия, но също толкова студена.
Вътрешността на самолета беше колкото купето на буика на Ламар, но с доста по-спартански вид. Все пак беше чисто и добре поддържано, а двигателите заработиха още с първото натискане на стартера. Самолетът се придвижи до пистата за излитане и Ричър изпита същото усещане за крехкост и уязвимост, както при пътуването с лиърджета от Макгуайър. Тяхната машинка се нареди зад голям боинг 747, отлитащ за Токио, като мишка зад слон. После набра скорост и се издигна над земята само за няколко секунди. Насочи се на изток, на височина триста метра.
Поддържаха скорост над сто и двайсет възела в продължение на два часа. Седалката беше тясна и неудобна и Ричър съжали, че не е измислил по-добър начин да си губи времето. Щеше да прекара четиринайсет часа във въздуха. Може би трябваше да остане в Куонтико и да преглежда досиетата заедно с Ламар. Представяше си някаква тиха стая, подобна на библиотека, купчина книжа, кожени кресла. След това си представи самата Ламар, погледна към Харпър и си каза, че в края на краищата може би е направил верния избор.
Летището в Спокейн беше модерно и по-голямо от това, което бе очаквал. На асфалта ги очакваше служебна кола на ФБР, която можеше да се разпознае и от триста метра височина — излъскан тъмносин седан, на чийто калник се бе облегнал мъж в костюм.
— От офиса в Спокейн е — обясни агентът от Сиатъл.
Колата се приближи до самолета и потеглиха двайсет секунди след като пилотът изключи двигателите. Местният агент беше записал адреса върху тефтерче, прикрепено върху предното стъкло. Изглежда, знаеше къде се намира мястото. Изминаха шестнайсет километра на изток към Айдахо и свиха по тесен път през възвишенията на север. Теренът тук беше равен, макар че недалеч се виждаха високи планини, по чиито върхове се белееше сняг. През два-три километра подминаваха къщи, отделени една от друга с гъста гора и обширна морава. Районът не беше много гъсто населен.
Къщата сигурно някога е била главната постройка в старо скотовъдно ранчо, продадено отдавна и преустроено от човек, търсещ спокойствие сред природата, но и нежелаещ да се откаже от удобствата на града. Намираше се в малък парцел. Оградата беше нова. Зад нея се простираха пасища, а пред къщата същата трева беше грижливо окосена и поддържана като красива морава. Имаше и дървета, които се огъваха от вятъра. На малка плевня бяха монтирани врати за гараж и от нея до вратата на къщата се виеше тясна пътека. И двете постройки се намираха близо до пътя и до оградата, като къща от предградията, в непосредствена близост до съседната, само че тук нямаше нищо. Най-близката къща се намираше на два километра на север или юг и може би на двайсет километра на изток или запад.
Местните агенти останаха в колата, а Харпър и Ричър слязоха, за да се разкършат. Двигателят угасна и пълната тишина на безлюдната провинция ги притисна като тежест и зазвъня в ушите им.
— Бих се чувствал по-добре, ако тя живееше в апартамент в града — подхвърли Ричър.
— С портиер — добави Харпър.
Нямаше порта — оградата свършваше от двете страни на алеята към къщата. Тръгнаха заедно към входа. Алеята беше покрита с чакъл и стъпките им вдигаха достатъчно шум. Духаше лек ветрец. Ричър чуваше шумоленето му в жиците. Харпър спря пред входната врата. Нямаше звънец — само желязна лъвска глава, стиснала в устата си масивна халка. Над нея имаше шпионка, монтирана съвсем наскоро — бормашината беше отчупила няколко трески в боята. Харпър улови халката и почука два пъти. Силният звук отекна, отразен от близкото възвишение. Никой не отговори. Харпър почука още веднъж. След малко отвътре се чу скърцане по дъсчения под. Стъпки. Някой застана от другата страна на вратата.
— Кой е? — попита тревожен женски глас.
Харпър бръкна в джоба си и извади служебната си значка върху кожена подложка, със същия златен щит, който Ламар беше показала на Ричър през предното стъкло на колата му. Орелът с обърната наляво глава. Задържа я пред шпионката.
— ФБР, госпожо — обяви тя. — Вчера разговаряхме по телефона и се уговорихме да дойдем.
Вратата се отвори с леко скърцане и на прага се появи жената. Държеше дръжката и се усмихваше с облекчение.
— Джулия дяволски ме наплаши — каза тя.
Харпър й се усмихна съчувствено, после се представи, представи и Ричър. Жената се ръкува и с двамата.
— Алисън Ламар — каза тя. — Наистина се радвам, че ви виждам.
Въведе ги в къщата си. Вестибюлът беше квадратен, голям колкото цяла стая, с ламперия и дюшеме от стар бор, изциклен и лъснат до златисто, с един нюанс по-тъмно от значката на Харпър. Видяха памучни карирани жълти пердета, канапета с пухени възглавници, стари газени лампи, в които бяха монтирани електрически крушки.
— Да ви направя ли кафе? — попита Алисън Ламар.
— Не, благодаря — отвърна Харпър.
— За мен да, ако обичате — каза Ричър.
Заведе ги в кухнята, която заемаше цялата задна част на първия етаж. Беше красиво обзаведена, с лъснат до блясък дървен под, нови шкафове, също от дърво, голяма печка, пералня, миялна машина, всякакви електрически уреди и същите жълти пердета. Скъпо обзавеждане, но предназначено да прави впечатление само на нея.
— Захар и сметана? — попита тя.
— Не, благодаря — отговори Ричър.
