беше малко по-дълга и по-широка и доста по-висока от обикновената каросерия на пикалите. Беше тромав и нестабилен, а допълнителното тегло и увеличеното съпротивление на въздуха го забавяха. Успя да достигне скорост от деветдесет и пет километра в час и си остана на нея. Просто не можеше да се движи по-бързо. В колата миришеше на горещи изгорели газове, машинно масло и пластмаса. Но седалката беше тапицирана, както пишеше на рекламата, и беше сравнително удобна. Ричър трябваше да полага усилия, за да не заспи. Искаше да бъде добър пътник. Не искаше да повтаря неприятното поведение на пияния шофьор, когото беше возил досега.
— Какво пренасяш? — попита той.
— Стари мебели — обясни човекът с якичката. — Дарения. Имаме мисия в Юма.
— Кои сте вие?
— Нашата църква.
— Каква е мисията?
— Помагаме на бездомните и хората в нужда.
— Каква е църквата?
— Англиканска. От най-обикновените.
— Свирите ли на китара?
Свещеникът пак се усмихна.
— Опитваме се да включим всичко.
— Там, където отивам, има Църква на последните дни.
Свещеникът поклати глава.
— Може би секта на последните дни. Те не са официално призната църква.
— Какво знаеш за тях?
— Чел ли си Откровението?
— Чувал съм — отвърна Ричър.
— Пълното заглавие е „Откровението на свети Йоан“ обясни свещеникът. — По-голямата част от оригиналния текст е изгубена, разбира се. Книгата е написана на иврит или арамейски, преписвана е многократно на ръка, после е преведена на старогръцки и отново е преписвана многократно на ръка, после е преведена на латински и отново е преписвана многократно на ръка и накрая е преведена на средновековен английски и е отпечатана, като на всеки етап е имало предостатъчно възможности за грешки и объркване. В момента прилича на лош трил на ЛСД. Подозирам, че винаги е било така. Може би многобройните преводи и преписване всъщност са успели да я редактират донякъде.
— Какво пише вътре?
— Каквото си искаш.
— Сериозно ли говориш?
— Някои от нашите бездомни говорят по-смислено.
— Добре, какво пише вътре според хората? — попита Ричър.
— Най-общо казано, праведните се издигат на небето, грешните остават на земята, върху тях се изсипват различни цветисти катастрофи, Христос се връща на Армагедон, за да се сражава с Антихриста, и в крайна сметка никой не остава особено щастлив.
— Това същото ли е като Второто пришествие? — попита Ричър.
— Второто пришествие се отнася до връщането на Христос и възнасянето на небето. Катастрофите и войната се водят отделно. Те започват след това.
— И кога трябва да дойде краят?
— Всеки момент. Открай време е така.
Ричър си спомни самодоволното изказване на Търман в комбината. „Има някои знаци — беше казал той. — И възможност за предвиждане на събитията.“
— Какво ще го предизвика? — попита Ричър.
— Не съм сигурен, че ще се предизвика от нещо определено — отвърна свещеникът. — Предполага се, че най-важна ще бъде Божията воля. Поне така се надявам.
— А някакви знаци? — попита Ричър. — Някакъв начин да се разбере, че започва?
Свещеникът сви рамене.
— Вярващите в последните дни четат Библията така, както други хора слушат записите на „Бийтълс“, пуснати на обратно. Там се споменава, че в Светите земи ще се роди червено теле. Най-големите ентусиасти отдават голямо значение на този детайл. Не спират да претърсват животновъдните ферми, като търсят някакви по-червеникави говеда. Изпращат двойки от тях в Израел, с идеята от тях на място да се роди съвършеното червено теле. Нямат търпение да започне. Това също е много важно за тях. Нямат търпение. Защото са абсолютно сигурни, че те ще бъдат сред праведните. Което всъщност ги прави самодоволни. Повечето хора приемат, че Господ решава дали да спаси някого, а не самият човек. Така че тяхното е някаква форма на снобизъм. Те си мислят, че са по-добри от нас.
— Само това ли е? Червено теле?
— Повечето ентусиасти вярват, че Апокалипсисът задължително ще включва и голяма война в Близкия изток, и точно по тази причина не са доволни от развитието на събитията в Ирак. Очевидно онова, което става там, не им е достатъчно.
— Звучиш доста скептично — отбеляза Ричър.
Свещеникът се усмихна.
— Естествено, че звуча скептично. Аз съм от англиканската църква.
Не разговаряха повече — нито на теологични, нито на светски теми. Ричър беше прекалено уморен, а шофьорът беше прекалено съсредоточен върху задачата да шофира през нощта, когато не съществуваше нищо друго освен онази част от шосето, която му показваха фаровете. Беше отворил широко очи и седеше изправен на седалката, все едно се боеше, че ако се отпусне, ще бъде фатално. Ричър също остана буден, за да не пропусне шосето за Хоуп. Знаеше, че няма да има табели, защото не беше точно магистрала. Човекът зад волана нямаше да го забележи сам.
Кръстовището се появи точно два часа след началото на пътуването — шосе с две платна, което пресичаше тяхното под ъгъл от деветдесет градуса. На шосето за Хоуп имаше знак „Стоп“, а на по-голямото шосе от север на юг, по което се движеха — не. Докато Ричър се обади, свещеникът реагира и докато натоварените спирачки на камиона най-сетне си свършат работата, бяха подминали кръстовището с двеста метра. Ричър слезе, махна на шофьора и изчака, докато светлините и шумът от камиона изчезнаха в далечината. После се върна през тъмната пустош. Далеч на изток се появяваше зората някъде над Канзас или Мисури. В Колорадо все още цареше пълен мрак. Нямаше и покритие на мобилния телефон.
Нито движение по пътя.
Ричър зае позиция от западната страна на кръстовището, като застана на банкета близо до платното. Колите от изток на запад трябваше да спрат на знак „Стоп“ срещу него и така можеха да го огледат от безопасно разстояние. Но коли нямаше. Не и през първите десет минути. А после през първите петнайсет минути и през първите двайсет. Една самотна кола се движеше в северна посока, като следваше товарния камион на дистанция от трийсет километра, но не зави. Просто продължи напред, през кръстовището. После един джип дойде от юг и намали скоростта, за да направи завой, но зави на изток, в обратна на Хоуп посока. Светлините му постепенно се изгубиха в далечината.
Беше студено. От изток духаше вятър, който носеше дъждовни облаци в небето. Ричър вдигна яката на ризата си, скръсти ръце на гърдите и пъхна пръстите си под бицепсите, за да се топли. Земята се въртеше и на далечния хоризонт се появиха неясни облачни ивици, оцветени в розово и лилаво. Започваше нов ден, все още празен, чист и неопетнен. Може би щеше да бъде хубав ден. Може би щеше да бъде лош ден. Може би щеше да бъде последният ден. Църквата на Търман обещаваше, че краят наближава. Може би все по-близо към Земята се носеше метеорит с размерите на Луната. Може би правителствата нарочно не го съобщаваха по новините. Може би точно в този момент някакви бунтовници разбиваха ключалките на някой стар ракетен силоз в Украйна. Може би точно в този момент в някоя лаборатория по света се строшаваше епруветка или се скъсваше ръкавица, или се пропукваше маска.
А може би не. Ричър затропа с крака и пъхна лице в рамото си. Носът му беше студен. Когато отново вдигна поглед, видя светлини на изток. Ярки, широко разположени фарове, които бяха толкова далеч, че
