Лий Чайлд
Нищо за губене
На Рей Хелмсуърт и Джанин Уилсън.
Те знаят защо.
1
Слънцето беше поне два пъти по-слабо от онова, което често му се беше налагало да понася, но все пак беше достатъчно горещо, за да се чувства объркан и замаян. Беше много изтощен. Не беше приемал храна от седемдесет и два часа, а вода — от четирийсет и осем.
Не, не беше просто изтощен. Той умираше — и го знаеше.
Картините във въображението му показваха неща, които си отиват.
Лодка с гребла, блъскана от течението на реката, която опъваше прогнилото въже и накрая се откъсваше. Той гледаше през очите на малко момче, седнало на дъното, което безпомощно наблюдаваше как брегът остава все по-далеч.
Или дирижабъл, който леко се поклащаше на вятъра, но после се отделяше от мачтата и бавно се издигаше нагоре, все по-далеч от земята, а малкото момче в коша гледаше миниатюрните фигурки на хората долу, които разтревожено обръщаха лица нагоре и размахваха ръце.
След това картините избледняха, а думите започнаха да му се струват по-важни от тях — пълен абсурд, защото никога не се беше интересувал от думи. Но сега, преди да умре, искаше да разбере кои думи бяха негови. Кои думи се отнасяха за него? Дали беше мъж или момче? Бяха го описвали и по двата начина. Някои бяха казвали: „Бъди мъж.“ Други бяха настоявали: „Момчето не е виновно“. Беше достатъчно възрастен, за да гласува, да убива и да умре — значи беше мъж. Но беше твърде млад, за да пие дори бира, значи беше момче. Дали беше герой или страхливец? Бяха го наричали и по двата начина. Бяха го наричали и откачен, луд, психар, нестабилен, параноичен и увреден психически — и той разбираше и приемаше всички тези думи, с изключение на „откачен“. А какъв трябваше да бъде? Закачен? Като врата на пантите си? Може би хората наистина бяха врати. Може би през тях преминаваха неща. Може би се затръшваха от вятъра. Той дълго мисли по този въпрос, после раздразнено размаха ръце във въздуха. Дрънкаше глупости, като някакъв тийнейджър, който си пада по тревата.
Тийнейджър, който си пада по тревата — наистина беше точно това само преди година и половина.
Той падна на колене. Пясъкът беше поне два пъти по-хладен от онзи, по който често му се бе налагало да ходи, но беше достатъчно горещ, за да го стопли. Падна по лице, изтощен докрай. И знаеше със сигурност, каквато никога не беше изпитвал по-рано, че ако сега затвори очи, повече няма да ги отвори.
Но беше толкова уморен.
Толкова ужасно уморен.
По-уморен от всяко друго момче и всеки друг мъж на света.
Той затвори очи.
2
Тънката линия между надеждата и отчаянието представляваше точно това: тънка линия на пътя, която показваше къде свършва асфалтът на единия град и започва асфалтът на другия. От пътната служба на Хоуп — „надежда“ — бяха използвали плътен, черен, гладък асфалт. Общинският бюджет на Диспеър — „отчаяние“ — очевидно беше по-малък. Бяха напълнили основата на шосето с катран и бяха изсипали отгоре сив чакъл. Между двете повърхности оставаше ничия земя, широка няколко сантиметра и изпълнена с черно смолисто вещество. Беше като става. Като граница. Като тънка линия. Джак Ричър я прекрачи и продължи, без да й обърне никакво внимание.
Но по-късно щеше да си я спомни. По-късно щеше да си я спомни с най-големи подробности.
И двата града — Хоуп и Диспеър — бяха в щата Колорадо. А Ричър беше в щата Колорадо, защото преди два дни беше в щата Канзас, който граничи с щата Колорадо. Ричър се движеше на югозапад. Беше тръгнал от Кале, щата Мейн, и си беше наумил да прекоси целия континент по диагонала, чак до Сан Диего, щата Калифорния. Кале беше последният голям град на североизток, а Сан Диего — последният голям град на югозапад. От едната крайност до другата. От Атлантическия океан до Тихия океан — от студа и влагата до жегата и сушата. Където имаше автобуси, хващаше автобуси. Където нямаше, пътуваше на автостоп. Където нямаше автостоп, вървеше пеша. Беше пристигнал в Хоуп на предната седалка на яркозелен Мъркюри гранд маркиз, каран от пенсиониран продавач на копчета. Беше напуснал Хоуп пеша, защото тази сутрин нямаше никакви коли, които да отиват към Диспеър.
По-късно щеше да си спомни и този факт. И да се запита защо още тогава не се беше запитал защо.
По отношение на великия си план за пътуване по диагонал малко се беше отклонил от курса. В идеалния случай трябваше да се цели право на югозапад — към щата Ню Мексико. Но той не беше от хората, които винаги се придържат към плана, онзи гранд маркиз беше удобна кола, а старецът зад волана отиваше точно в Хоуп, за да види трима от внуците си, преди да продължи към Денвър, за да види още четирима. Ричър търпеливо беше изслушал семейната му история и беше решил, че пътуването на зигзаг — първо на запад, а после на юг — напълно си струва. Може би щеше да е по-интересно да измине двете страни на триъгълника вместо само една. После беше хвърлил поглед на някаква карта в Хоуп, беше видял съседния град Диспеър, на 28 километра в западна посока, и не бе успял да устои на изкушението да се разходи дотам. Един-два пъти през живота си беше изминавал пътя от надеждата до отчаянието, в преносния смисъл на думата. И сега беше решил, че като нищо може да го измине и буквално, след като имаше тази възможност.
По-късно щеше да си спомни и за този каприз.
Право шосе с две платна свързваше двата града. Докато отиваше на запад, плавно се издигаше. Но го правеше съвсем спокойно. Източната част на щата Колорадо, където се намираше Ричър, беше доста равна. Почти като Канзас. И все пак Скалистите планини се виждаха в далечината — сини, огромни и неясни. Изглеждаха много близо. После изведнъж започнаха да изглеждат много далеч. Ричър се изкачи на някакво било, през което минаваше шосето, спря и разбра защо наричаха единия град „надежда“, а другия — „отчаяние“. Заселниците и фермерите, които си бяха проправяли път на запад сто и петдесет години преди него, бяха пристигали в Хоуп и с надежда се бяха взирали в Скалистите планини — последната голяма пречка по пътя им. Бяха изглеждали толкова близо, сякаш можеха да ги докоснат. И след като бяха отдъхвали за един ден или една седмица, или един месец, те бяха продължавали, бяха стигали до същото било и изведнъж бяха откривали, че привидната близост на Скалистите планини не е нищо повече от жестока шега на топографията. Оптическа илюзия. Лъжа на светлината. От върха на билото се виждаше, че гигантската бариера на планините всъщност е немислимо далеч, отвъд безкрайни равнини, които се простират на още стотици километри. Дори хиляди километри, макар че това също беше илюзия. Ричър пресметна, че в действителност най-близките върхове са на около триста и двайсет километра разстояние. Цял месец тежък път, пеша и в каруци, теглени от мулета, през безличната пустош, по старите коловози. Може би дори шест седмици тежък път, ако не улучиш сезона. Погледнато по-общо, не беше истинска катастрофа, но със сигурност беше горчиво разочарование — достатъчно силен удар, за да накара изтощените нетърпеливи заселници да изминат пътя от надеждата до отчаянието.
Ричър се отклони от неравния път към Диспеър и прекоси песъчливата земя до една равна скала, голяма колкото кола. Покатери се отгоре, легна по гръб с ръце под главата и се загледа в небето. Небето беше бледосиньо и нашарено с дълги, високи перести облаци — може би следи от трансконтинентални пътнически самолети, които бяха прекосили небето през нощта. Едно време, когато все още пушеше, сигурно щеше да запали цигара, за да убие времето. Но вече не пушеше. Този навик означаваше да носиш поне един пакет цигари и кибрит, а Ричър отдавна се беше отказал да носи неща, от които няма нужда. В джобовете му нямаше нищо друго освен банкноти, изтекъл паспорт, дебитна карта и сгъваема четка за зъби. И никъде нищо не го чакаше. Нямаше никакви вещи — нито в някой склад в далечен град, нито при приятели. Притежаваше само нещата в джобовете си, дрехите на гърба си и обувките на краката си. Това беше всичко, от което имаше нужда. Имаше всичко, което му трябва; нямаше нищо, което да не му трябва.
