Мъжът, който стоеше до масата, се отдръпна да му направи път. Ричър избута стола си назад и се изправи. Единайсетте клиенти на ресторанта го проследиха с поглед. Той прибра внимателно стола си до масата, заобиколи я и се отправи към изхода. Усещаше присъствието на четиримата мъже зад гърба си. Чуваше стъпките им по плочките на пода. Движеха се в колона, между масите и навън покрай табелата на изхода. В ресторанта отново цареше тишина.
Ричър бутна вратата и излезе на улицата. Беше хладно, но слънцето светеше ярко. Тротоарът беше от бетонни плочки, дванайсет на дванайсет сантиметра. Между плочките имаше по три сантиметра процеп, изпълнен с черна смола.
Ричър се обърна наляво и направи четири крачки, така че да излезе от сянката на паркирания пикап, после спря и се обърна. Следобедното слънце светеше зад гърба му. Четиримата застанаха пред него, а слънцето им светеше в очите. Този, който беше останал прав до масата, каза:
— А сега трябва да си тръгваш.
— Аз вече си тръгнах — отвърна Ричър.
— Да си тръгваш от града. Ричър не отговори. Мъжът продължи:
— Ще завиеш наляво и след четири пресечки ще излезеш на главната улица. Там ще завиеш наляво или надясно, на запад или на изток. За нас няма значение. Просто хващаш едната посока и си тръгваш.
— Значи още правите така? — попита Ричър.
— Как?
— Гоните хора от града.
— И още как — отвърна мъжът.
— Ще ми кажеш ли защо?
— Няма нужда да се обясняваме.
— Аз току-що дойдох — каза Ричър.
— Е, и?
— Смятам да остана малко.
Мъжът от края на редицата бутна навитите си ръкави над лактите и пристъпи напред. Беше със счупен нос и липсващи зъби.
Ричър погледна китките му. Дебелината на човешката китка е единственият сигурен индикатор за грубата сила на човека. Китките на този мъж бяха по-дебели от стъбло на роза и по-тънки от талпа. Но със сигурност бяха по-близо до талпата, отколкото до розата.
— Бъркате човека — каза Ричър.
Мъжът, който говореше през цялото време, попита:
— Мислиш ли?
Ричър кимна.
— Трябва да ви предупредя. Преди много време обещах на мама. Тя ме накара да обещая, че ще давам на хората шанс да ме оставят на мира.
— Значи си мамино синче?
— Не, просто тя държеше всичко да е честно.
— Ние сме четирима. Ти си един.
Ръцете на Ричър бяха отпуснати покрай тялото му, леко свити в лактите. Краката му бяха стъпили широко и здраво. Усещаше твърдия бетон под подметките на обувките си. Беше грапав. Преди да се втвърди, го бяха премели с метла — някъде преди десет години. Ричър сви пръстите на лявата си ръка към дланта. После много бавно вдигна ръка. Вдигна я до нивото на рамото си, обърната нагоре. Четиримата мъже се вторачиха в нея. Беше свил пръсти по такъв начин, все едно държеше нещо. Какво?
Ричър рязко отвори пръсти. Нищо.
Но в същата част от секундата Ричър пристъпи встрани и десният му юмрук изригна като вулкан и се превърна в колосален ъперкът право в челюстта на мъжа, който беше застанал срещу него. Мъжът дишаше през устата заради счупения си нос, така че масивният удар затръшна челюстта му, вдигна го от земята и накрая го пусна на тротоара. Към този момент мъжът вече беше като кукла с прерязани конци. Беше в безсъзнание още преди да падне.
— Сега сте само трима — каза Ричър. — А аз все още съм един.
Не бяха пълни аматьори. Реагираха доста добре и доста бързо. Отскочиха назад и встрани, като образуваха широк защитен периметър, и се приведоха с готови юмруци.
— Все още можете да си тръгнете — напомни им Ричър.
Мъжът, който говореше през цялото време, изсъска:
— Няма да стане.
— Не сте достатъчно добри — каза Ричър.
— Просто извади късмет.
— Само тъпаците се оставят да ги изненадат така.
— Няма да стане втори път. Ричър не отговори.
— Махни се от града — каза мъжът. — Не можеш да биеш трима души.
— Да пробваме ли?
— Няма да стане. Вече няма как да стане.
Ричър кимна.
— Може и да си прав. Може би един от вас ще остане на крака достатъчно дълго, за да се справи с мен.
— Можеш да разчиташ на това.
— Но сега трябва да си зададете един друг въпрос: „Кой ще бъде той?“ Защото точно в момента няма как да разберете. Един от вас ще трябва да заведе останалите трима в болницата, където ще прекарат следващите шест месеца. Наистина ли толкова много държите да напусна града, за да поемете този риск?
Никой не отговори. Патова ситуация. Ричър мислено прехвърли следващите си ходове. Десен шут в слабините на мъжа отляво, после завъртане с лакът в главата на мъжа в средата, ескиваж под неизбежното кроше на мъжа отдясно и лакът в бъбреците му. Едно, две, три, няма проблеми. Може би след това щяха да се наложат малко довършителни работи, още малко ритници и лакти. Но всъщност основното предизвикателство беше да прецени силата на ударите. Винаги беше по-добре да стои от правилната страна на закона — по-близо до побой, отколкото до убийство.
Петимата бяха като статуи. Ричър беше изправен и отпуснат, тримата мъже бяха приклекнали, а четвъртият беше проснат по очи на земята. Дишаше, но продължаваше да кърви и не помръдваше. В далечината, зад тримата мъже, се виждаха минувачи, които се занимаваха със законните си дела. Виждаха се коли и пикапи, които бавно се движеха по улиците, спираха на кръстовищата и отново потегляха.
А след това Ричър видя една по-особена кола, която направо прелетя през кръстовището и продължи да фучи към него. Беше форд краун виктория, в златно и бяло, с черни ролбари на решетката и антена на капака на багажника. На вратата имаше изрисуван щит с надпис „Полицейско управление на Диспеър“. Зад предното стъкло се виждаше едър полицай със светлокафява униформа.
— Внимание — каза Ричър. — Кавалерията пристига.
Той самият не помръдна. И не откъсна очи от тримата мъже. Пристигането на полицая не беше никаква гаранция. Все още не. Тримата мъже изглеждаха достатъчно откачени, за да си докарат обвинение в побой. Може би вече ги бяха арестували толкова много пъти, че не им пукаше. Така беше в малките градчета. Опитът на Ричър показваше, че в тях винаги присъства някакъв елемент на лудост.
Полицейският форд наби спирачки до бордюра. Вратата се отвори със замах. Шофьорът измъкна пушка за борба с безредиците от калъфа между седалките и излезе от колата. Зареди я и я вдигна диагонално пред гърдите си.
Беше едър мъж. Бял, на четирийсет години. С черна коса. Дебел врат. Светлокафява униформа и черни обувки. На челото му имаше следа от шапката с широка периферия, която сигурно беше оставил на предната седалка. Той застана зад тримата мъже и огледа сцената.
Не е толкова сложно да прецениш ситуацията, помисли си Ричър. Трима мъже, които са обградили четвърти? Не приличаме на хора, които си говорят за времето.
— Отдръпнете се — нареди полицаят.
