настани удобно. Сервитьорката го изгледа отново, после влезе в кухнята.
И повече не излезе.
Ричър седеше и чакаше. Цареше тишина. Хората не разговаряха помежду си. Не се чуваше нищо друго освен тихото подрънкване на металните прибори по чиниите, звуците от дъвчене, приглушеното потракване на порцеланови чаши, внимателно оставяни в чинийките, и поскърцването на дървените крака на столовете под тежестта на човешките тела. Тихите звуци отекваха в огромното пространство на ресторанта и го изпълваха, докато не станаха оглушителни.
В продължение на почти десет минути не се случи нищо.
След това отвън, до бордюра, паркира един голям стар пикап. Измина една секунда, после вратите на колата се отвориха, от нея слязоха четирима мъже и застанаха един до друг на тротоара. Потеглиха в плътна група, спряха за миг и влязоха. После отново спряха за миг, огледаха помещението и откриха целта си. Тръгнаха право към масата на Ричър. Трима от тях седнаха на свободните столове, а четвъртият застана до масата точно между Ричър и изхода на ресторанта.
4
И четиримата бяха достатъчно едри. Най-ниският сигурно беше сто и осемдесет сантиметра, а най- слабият — деветдесет килограма. Всички имаха мазолести кокалчета на ръцете, дебели китки и възлести ръце. Носовете на двама от тях бяха чупени, а нито един не разполагаше с всичките си зъби. И четиримата изглеждаха бледи и някак си нездрави. И четиримата бяха мръсни — в порите на кожата им имаше натрупана мръсотия, така че лъщяха като метал. И четиримата бяха облечени с брезентови работни ризи с ръкави, навити до лактите. Всички изглеждаха между трийсет и четирийсетгодишни. И приличаха на хора, които създават проблеми.
— Нямам нужда от компания — каза им Ричър. — Предпочитам да се храня сам.
Мъжът, който беше застанал прав до масата, беше най-едрият от всички — с няколко сантиметра по- висок и с няколко килограма по-тежък от останалите.
— Ти изобщо няма да ядеш — заяви той.
— Няма ли? — попита Ричър.
— Поне не тук.
— Казаха ми, че в града няма друг ресторант.
— Точно така.
— Ами какво да направя тогава? — попита Ричър.
— Да си тръгваш.
— Откъде?
— От този ресторант.
— Ще ми обясниш ли защо? — попита Ричър.
— Не обичаме непознати.
— И аз не обичам непознати — каза Ричър. — Но трябва да се храня някъде. Иначе ще заслабна като вас, момчета.
— Смешник.
— Просто казвам истината — обясни Ричър.
Той отпусна ръце на масата. Наистина беше с петнайсет килограма по-тежък и десет сантиметра по- висок от водача им и с още повече от останалите. И беше готов да се обзаложи, че имаше повече опит и по-малко задръжки от всеки от тях. Или от всички тях, взети заедно. Но в крайна сметка, ако се стигнеше дотам, щяха да се сблъскат неговите сто и петнайсет килограма и техните общо четиристотин. Шансовете му не бяха добри. От друга страна, Ричър мразеше да се връща.
Мъжът, който стоеше прав до масата, отново се обади:
— Не те искаме тук.
— Бъркаш ме с някого, на когото му пука какво искате — отвърна Ричър.
— Няма да ти сервират.
— Няма ли?
— Никакъв шанс.
— Е, тогава ти можеш да поръчаш вместо мен — предложи Ричър.
— И после какво?
— После аз ще ти изям обяда.
— Смешник — повтори мъжът. — Трябва да си тръгваш, веднага.
— Защо?
— Просто си тръгвай.
— Как се казвате, момчета? — попита Ричър.
— Не ти трябва да знаеш. Трябва да тръгваш.
— Ако искате да си тръгна, трябва да го чуя от собственика на ресторанта. А не от теб.
— Ще го уредим — отвърна мъжът.
После кимна към един от останалите, който избута стола си назад, изправи се и отиде в кухнята. Измина една дълга минута, после той се върна с дребен мъж с изцапана престилка, който бършеше ръцете си с една кърпа и не изглеждаше притеснен. Той се приближи до масата на Ричър и каза:
— Искам да напуснеш ресторанта ми.
— Защо? — попита Ричър.
— Не съм длъжен да ти обяснявам.
— Ти ли си собственикът?
— Да, аз съм.
— Ще си тръгна — каза Ричър. — След като изпия едно кафе.
— Не, ще си тръгнеш веднага.
— Черно, без захар.
— Не искам да имам проблеми.
— Ти вече имаш проблеми. Ако ми сервирате чаша кафе, ще си тръгна. Но ако не ми сервирате чаша кафе, тези момчета ще трябва да се опитат да ме изхвърлят. Тогава ще изгубиш цял ден да миеш кръвта от пода и още един ден, за да си купиш нови столове и маси.
Човекът с престилката не отговори.
— Черно, без захар — повтори Ричър.
Човекът с престилката остана неподвижен в продължение на един дълъг миг, после се върна в кухнята. Минута по-късно оттам излезе сервитьорката, като носеше една-единствена чаша на чинийка. Тя прекоси помещението и остави чашата пред Ричър — толкова рязко, че част от съдържанието на чашата се плисна в чинийката.
— Наздраве — каза тя.
Ричър вдигна чашата и избърса дъното й с ръкав. Остави чашата на масата и изля съдържанието на чинийката в нея. После върна чашата на чинийката и я сложи точно пред себе си. Накрая вдигна чашата към устните си и отпи.
Не е лошо, помисли си той. Беше малко слабо и преварено, но по същество си беше прилично кафе от заведение за обществено хранене. По-добро от кафето в повечето закусвални и по-лошо от кафето в повечето вериги за бързо хранене. Точно по средата на класацията. Чашата беше порцеланово чудовище с ръб, който беше дебел почти цял сантиметър. В нея кафето изстиваше твърде бързо. Беше прекалено широка, прекалено плитка и прекалено дебела. Ричър не беше почитател на финия порцелан, но все пак вярваше, че съдовете трябва да изпълняват предназначението си.
Четиримата мъже останаха на неговата маса. Сега двама седяха, а двама стояха прави. Ричър не им обръщаше внимание, докато си пиеше кафето — отначало бавно, после по-бързо, защото започна да изстива. Накрая пресуши чашата и я остави на чинийката. Бавно и внимателно я избута напред, докато не застана точно по средата на масата. После лявата му ръка се стрелна към джоба. И четиримата подскочиха. Ричър извади банкнота от един долар, разгъна я и постави банкнотата под чинийката.
— Да тръгваме тогава — предложи той.
