Имаше силен глас. Беше свикнал да дава нареждания. Тримата мъже отстъпиха назад. Полицаят пристъпи напред. Така си размениха местата. Сега тримата бяха зад него. Полицаят се раздвижи и насочи пушката си право в гърдите на Ричър.
— Арестуван си — каза той.
5
Ричър остана неподвижен.
— В какво ме обвинявате?
— Все ще измисля нещо — отвърна полицаят.
Той хвана пушката с една ръка, за да извади белезниците от кобура на колана си. Протегна ръката с белезниците, единият от мъжете зад него пристъпи напред, взе ги от него и заобиколи Ричър.
— Сложи си ръцете зад гърба — нареди полицаят.
— Тези момчета упълномощени ли са да арестуват гражданите? — попита Ричър.
— Важно ли ти е?
— Не. Но на тях им е важно. Ако ме пипнат, без да имат причина за това, ще им счупя ръцете.
— Всички са упълномощени — каза полицаят. — Особено онзи, когото току-що нокаутира.
Отново беше хванал пушката с две ръце.
— Беше при самозащита — обясни Ричър.
— Запази оправданието за съдията — отвърна полицаят.
Мъжът, който беше заобиколил Ричър, дръпна ръцете му назад, за да му сложи белезниците. Другият, който беше говорил през цялото време, отвори задната врата на патрулката и я задържа, все едно беше портиер на хотел, който е повикал такси.
— Влизай в колата — нареди полицаят.
Ричър остана на мястото си, като обмисляше с какви възможности разполага. Не му отне много време. Нямаше никакви възможности. Беше окован с белезници. На метър и половина зад него имаше един противник. На два метра и половина пред него имаше полицай. На метър и половина зад полицая имаше още двама противници. Пушката за борба с безредиците беше мосбърг. Не разпознаваше точния модел, но по принцип уважаваше тази марка.
— Влизай в колата — повтори полицаят.
Ричър пристъпи напред, покрай отворената врата, сви се на две и се пъхна в колата със задника напред. Седалката беше тапицирана с дебел винил, така че лесно се плъзна по нея. Подът на колата беше с гофрирана гума. Между предните и задните седалки имаше прозрачна пластмасова стена, която издържаше на изстрел. Задната седалка беше доста тясна. Не беше удобно да се седи, особено с ръцете зад гърба. Ричър протегна крака — зад лявата и зад дясната предна седалка. Предполагаше, че ще се пораздруса.
Полицаят отново седна зад волана. Окачването на колата пое тежестта му. Той прибра пушката в калъфа между седалките. Затръшна вратата, даде на скорост и рязко настъпи газта. Инерцията блъсна Ричър назад. След това шофьорът наби спирачките, за да спре на някакъв светофар, и инерцията блъсна Ричър напред. Успя да се завърти в движение, така че да се удари в пластмасовата стена с рамото напред. Полицаят повтори същата процедура и на следващото кръстовище. И на по-следващото. Но за Ричър нямаше проблем. Очакваше се. И той беше карал по същия начин едно време, когато самият той седеше зад волана, а отзад се возеше някой друг. А тук градчето беше малко. Където и да беше полицейското управление, нямаше как да е много далеч.
Полицейското управление се оказа на четири пресечки на запад и на две пресечки на юг от ресторанта. Намираше се в поредната безлична тухлена сграда, а улицата пред него беше достатъчно широка, така че полицаят паркира по диагонал до бордюра. Пред управлението имаше още една патрулка. И толкова. Малък град, с малко полицейско управление. Сградата беше на два етажа. На приземния етаж беше полицията, а на втория — съдът. Ричър предположи, че в мазето има килии. Остави се да го вкарат в управлението без никакви приключения. Не се съпротивляваше. Нямаше смисъл. Нямаше никакви шансове като беглец без кола в един град, юрисдикцията, на който стигаше на двайсет километра в едната посока, а в другата може би дори повече. Зад бюрото седеше патрулен полицай, който като нищо можеше да е по-малкият брат на полицая, който го арестува. Беше със същите габарити, същото лице и същата коса, но малко по-млад. Свалиха белезниците на Ричър и той предаде за съхранение нещата от джобовете си и връзките на обувките си. Не носеше колан. Поведоха го надолу по едно вито стълбище и го затвориха в килия с размери два метра на два и половина. Древната й метална решетка изглеждаше така, все едно бе боядисвана поне петдесет пъти.
— Адвокат? — попита той.
— Познаваш ли някой? — попита го полицаят зад бюрото.
— Общественият защитник ще свърши работа. Полицаят кимна, заключи решетката и се отдалечи.
Ричър остана сам. В ареста нямаше други задържани. В тесния коридор имаше общо три килии, без прозорци. Във всяка килия имаше метален нар и тоалетна от неръждаема стомана, над която беше вграден умивалник. На тавана имаше телена решетка, зад която светеха лампи. Ричър пусна студена вода, за да изплакне дясната си ръка, и потърка кокалчетата си. Бяха натъртени, но иначе им нямаше нищо. Той легна на леглото и затвори очи. Добре дошъл в Диспеър, помисли си той.
6
Общественият защитник така и не се появи. Ричър поспа два часа, после полицаят, който го беше арестувал, изтрополи по стълбите, отключи килията и му направи знак да става.
— Съдията те чака — каза той. Ричър се прозя.
— Все още не знам по какво обвинение съм арестуван. И не съм говорил с адвоката си.
— Обърни се към съда — отвърна полицаят. — Не към мен.
— Каква е тази глупава система, която си имате тук?
— Същата, която си имаме открай време.
— Мисля да си остана тук долу — каза Ричър.
— Мога да ти докарам другите трима от твоите приятели.
— Не харчи бензина. Закарай ги направо в болницата.
— Мога първо да ти сложа белезниците. И да те окова за леглото.
— Сам-самичък? — попита Ричър.
— Мога да донеса и електрошоков пистолет — продължи полицаят.
— Ти в този град ли живееш?
— Защо?
— Може някой път да ти дойда на гости.
— Не вярвам да стане — каза полицаят.
Стоеше и чакаше. Ричър сви рамене и отпусна крака на пода. Изправи се и излезе от килията. Беше му странно да върви без връзки. Докато се изкачваше по стълбите, трябваше да свива пръстите на краката си, за да не му паднат обувките. Потътри се край бюрото на първия етаж, после полицаят го поведе към втория. Това стълбище изглеждаше по-представително. На върха му имаше затворена дървена врата с две крила. До нея имаше табела на месингова поставка. Беше същата като онази в ресторанта, но на тази пишеше: „Градски съд“. Полицаят отвори лявото крило на вратата и отстъпи встрани. Ричър влезе в съдебната зала. Имаше пътека по средата и четири редици пейки за гражданите. После парапет, зад който заставаше обвиняемият, маса за прокурора и маса за защитата — всяка с по три стола. Имаше определени места за свидетелите, за съдебните заседатели и за самия съдия. Всички мебели бяха изработени от чамово дърво, покрито с тъмен лак, което беше потъмняло още повече от времето. Ламперията беше от същия материал и стигаше до три четвърти от височината до тавана. Самият таван и горната четвърт на стените бяха боядисани в кремаво. Зад мястото на съдията имаше две знамена — държавният флаг на САЩ и нещо, което сигурно беше щатският флаг на Колорадо.
Залата беше празна. Стъпките им отекваха в стените, миришеше на прах. Полицаят продължи напред и
