— И бездруго нямаше да ти повярват. Тези градове са странни. Хората се променят, когато всяка сутрин трябва да чакат пред оградата на комбината, за да видят дали ще ги повикат. Живеят като в някакво феодално имение. Парите, които собственикът им плаща като надници, веднага се връщат обратно при него — под формата на наеми. Както и ипотеки. Защото той държи и банката. Дори в неделя не ги оставя на мира. Има само една църква и той проповядва в нея. Ако искаш да работиш, трябва да се отбиваш в църквата поне от време на време.
— Така не е честно — обади се Ричър.
— Той обича да дава нареждания. Прави всичко, за да задържи властта си.
— Защо хората не се изнесат?
— Някои са го направили. Който не го е направил досега, никога няма да го направи.
— А този тип не иска ли да идват нови хора, които да работят за по-малко пари?
— Той предпочита стабилната икономика. Предпочита за него да работят хора, които притежава, а не непознати. И без това няма никакво значение колко им плаща. Защото всичко се връща веднага под формата на наеми и печалба от неговите магазини.
— Тогава защо онези хора се притесниха?
— Хората винаги се притесняват. Просто в такива градове всички се държат странно.
— И градският съдия подкрепя официалната линия?
— Няма как иначе. За неговото място се провеждат избори. И наредбата против скитничеството наистина съществува. Повечето градове имат такава. В Хоуп със сигурност имаме. Ако някой се оплаче, наредбата веднага влиза в сила.
— Да, но в Хоуп никой не се оплака. Вчера пренощувах при вас.
— Нашият град не е собственост на компанията.
Вон намали скоростта. В далечината се виждаше първата застроена пресечка на Хоуп. Ричър разпозна мястото. Имаше железария, която не беше част от голяма верига. Сутринта беше видял един старец, който подреждаше на тротоара сгъваеми стълби и ръчни колички. Сега магазинът беше затворен и тъмен.
— Колко е голямо полицейското управление в Хоуп — попита Ричър.
— Аз, още двама полицаи и началникът.
— Имате ли упълномощени помощници от цивилното население?
— Да, четирима. Но не ги използваме често. Най-вече за контрол на движението, когато има ремонт на пътя. Защо питаш?
— Въоръжени ли са?
— Не. В щата Колорадо упълномощените цивилни не носят оръжие. Защо?
— А колко упълномощени помощници има към полицейското управление на Диспеър?
— Мисля, че също са четирима.
— Аз се запознах с тях — каза Ричър.
— Е, и?
— Да предположим, че се появи някакъв непознат, който се скара с един от вашите помощници и му счупи челюстта. Какво ще направи полицейското управление на Хоуп?
— Ще тикнем въпросния непознат в затвора по най-бързия начин.
— Защо?
— Знаеш защо. Нулева толерантност към хора, които нападат цивилни служители, плюс задължение да се грижим за своите, плюс въпрос на гордост и самоуважение.
— Ами ако става въпрос за самозащита?
— Ще трябва да избираме дали да повярваме на непознат цивилен или на нашия помощник.
— Добре.
— Сигурно във военната полиция е било същото.
— И още как, по дяволите.
— Тогава защо питаш?
Ричър не отговори направо. Вместо това каза:
— Всъщност не съм стоик. Зенон е проповядвал пасивно приемане на съдбата. Аз не съм такъв. Не съм особено пасивен. Приемам предизвикателствата лично.
— Е, и?
— Не обичам да ми казват къде мога да ходя и къде — не.
— Значи си инат?
— Не, но такива неща ме дразнят.
Вон намали и отби до бордюра. Изключи от скорост и се обърна към него.
— Искаш ли един съвет? — попита тя. — Забрави за станалото и си продължавай по пътя. Диспеър не си струва усилията.
Ричър не отговори.
— Иди някъде да вечеряш и да се наспиш — предложи Вон. — Сигурно си гладен.
Ричър кимна.
— Благодаря за возенето — каза той. — Беше ми приятно да се запознаем.
Той отвори вратата и стъпи на тротоара. Главната улица на Хоуп се казваше „Първа“. Вече знаеше, че на една пресечка оттам, на улица „Втора“, има закусвалня. Беше ял там. Ричър пое към закусвалнята и чу как полицейският форд на Вон се отдалечава от него. Чуваше тихото мъркане на двигателя и мекото съскане на гумите по асфалта. После зави зад ъгъла и спря да го чува.
Един час по-късно все още беше в закусвалнята. Беше вечерял супа, пържола, пържени картофи, боб, ябълков пай и сладолед. Сега пиеше кафе. Кафето беше по-хубаво, отколкото в ресторанта в Диспеър. И му го сервираха в чаша с цилиндрична форма. Чашата отново беше с прекалено дебел ръб, но беше много по- близо до идеалната форма.
Ричър продължаваше да мисли за Диспеър и да се пита защо им беше по-важно да го изхвърлят от града, отколкото да го оставят там и да го тикнат в затвора за това, че беше нанесъл побой на упълномощения помощник на полицейското управление.
9
Фирмената политика на закусвалнята в Хоуп беше да се долива толкова кафе на клиентите, колкото могат да изпият, и Ричър безмилостно се възползва от нея. Изпи сам почти цял термос кафе. Сервитьорката му остана очарована от този спектакъл. Дори нямаше нужда да я вика, за да му долива. Идваше сама всеки път, когато чашата му оставаше празна — понякога дори преди това, сякаш искаше да му помогне да счупи някакъв световен рекорд по пиене на кафе. Накрая Ричър й остави двоен бакшиш, за всеки случай, ако собственикът решеше да я глоби за тази щедрост.
Когато си тръгна от закусвалнята, навън беше съвсем тъмно. Беше девет часът вечерта. Ричър предполагаше, че през следващите десет часа ще остане също толкова тъмно. Слънцето сигурно изгряваше към седем сутринта на тази географска ширина, по това време на годината. Повървя три пресечки, докато стигна до една малка бакалия. Ако беше в по-голям град, щеше да се нарича „минимаркет“, а ако беше в покрайнините, щеше да бъде част от някоя голяма търговска верига, но в Хоуп си оставаше бакалия — претъпкан, прашен семеен магазин, в който се продаваха само такива неща, от каквито хората наистина имаха нужда.
Ричър щеше да има нужда от вода, протеини и енергия. Купи си три еднолитрови бутилки минерална вода, шест шоколадчета и цяло руло черни найлонови торби за боклук. Продавачката на касата прибра всичко в една хартиена кесия, Ричър си взе рестото и понесе покупките си към същия мотел, в който беше спал предишната вечер — на четири пресечки от магазина. Регистрира се в същата стая, в края на коридора. Влезе в стаята, остави кесията на нощното шкафче и се отпусна на леглото. Възнамеряваше да си почине малко. До полунощ. Не искаше да върви два пъти по двайсет и осем километра в един и същ ден.
Точно в полунощ Ричър стана от леглото и погледна през прозореца. Луната вече не се виждаше. Имаше гъсти облаци и далечни звезди. Той премести покупките си в една от черните найлонови торби и я преметна през рамо. Излезе от мотела, пое в мрака към улица „Първа“ и когато стигна до нея, зави на запад.
