извън пътя. Колкото до шевролетите, те се придържаха към собствените си коловози.
Значи рискът не беше чак толкова голям.
Ричър продължи до мястото, където отново се появяваха скали, падини и възвишения, и тръгна на юг покрай дългата страна на комбината. Стената продължаваше. Беше висока около четири метра и изглеждаше направена от покриви на стари автомобили. Всяка отделна пластина беше малко издута навън. В резултат цялата стена изглеждаше така, все едно имаше подплънки. Цилиндърът на върха, който беше с диаметър два метра, изглежда, беше произведен от същия материал — металните пластини бяха оформени с гигантски преси, за да се получи необходимият контур, а после бяха заварени помежду си. Накрая цялата конструкция беше боядисана със спрей в ослепително бяло.
Ричър измина цялата дължина на комбината за двайсет и шест минути — значи беше почти два километра. Когато стигна до далечния югозападен ъгъл, той разбра и защо шевролетите бяха толкова бавни. Защото там имаше още една зона. Още един гигантски правоъгълник. Със същите размери. Беше построена по оста североизток-югозапад, не съвсем като първата. Северозападният й ъгъл беше някъде на петдесет метра от югозападния ъгъл на комбината. Следите от гумите показваха, че шевролетите обикалят и около нея, като минават през петдесетметровото пространство между двете промишлени зони в гигантска, разкривена осмица.
Ричър изведнъж се почувства разкрит. Позицията му беше добра по отношение на първата зона. Но не беше добра по отношение на втората. Шевролетът, който се движеше по часовниковата стрелка, щеше да мине между двете, да направи широк завой и да мине доста близо до него. Ричър започна да отстъпва на запад, като търсеше някоя ниска скала. Успя да стигне до средата на една плитка падина, нашарена с храсти.
После чу шума от автомобилни гуми по пясъка.
И се просна по очи на земята.
11
Белият шевролет влезе в по-тясното пространство между двата комбината с трийсет километра в час. Ричър чу шума от гумите по земята. Бяха широки и меки, наместваха се по неравната повърхност, мачкаха малки камъчета и ги изстрелваха встрани. Ричър се заслуша в съскането на хидравличния волан и влажното ръмжене на големия осемцилиндров двигател, когато колата зави покрай него. Шевролетът направи широк завой и мина толкова близо покрай Ричър, че той усети миризмата от изгорелите газове.
Остана неподвижен.
Колата продължи. Не спря. Дори не намали скоростта. Шофьорът седеше отляво, на високата седалка. Ричър предположи, че както с повечето шофьори очите му предварително са проследили траекторията на завоя. Той гледаше към кривата, по която се движеше колата. Напред и наляво, а не встрани и надясно.
Като за шофьор на охранителна кола не беше много добра техника.
Ричър остана неподвижен дълго след като джипът изчезна. После се изправи, изтупа си дрехите, продължи на запад и седна зад ниската скала, която си беше набелязал от самото начало.
Втората зона беше оградена с необработени камъни, а не с метални пластини. И не беше комбинат, а жилищен комплекс. Виждаше се декоративна растителност, включително дървета, посадени така, че да закриват комбината. В далечината се виждаше огромна къща, построена от дърво, в стил планинска хижа, която щеше да бъде на мястото си по-скоро в курорта Вейл, отколкото в Диспеър. Имаше и допълнителни постройки, включително нещо като голям хамбар, който най-вероятно беше хангар за самолет, защото по цялата дължина на далечната стена имаше широка утъпкана ивица земя, която приличаше на писта. Имаше и три ветропоказателя на високи колони — по един във всеки край и един в средата.
Ричър продължи напред. Движеше се така, че да не влиза в теснината между комбината и комплекса. Там можеха да го забележат прекалено лесно. Можеха направо да го прегазят. Вместо това той отново зави на запад и се насочи така, че да заобиколи и жилищния комплекс, все едно двете оградени пространства представляваха едно-единствено гигантско препятствие.
Към обяд вече беше завил на юг и гледаше комбината откъм задната му част. Жилищният комплекс се падаше по-близо, отляво. Далеч зад него, на северозапад, в далечината се виждаше малко сиво петно. Някаква ниска сграда, или няколко сгради, на осем-девет километра оттук. Не се виждаха ясно. Вероятно бяха близо до шосето. Може би бензиностанция, паркинг за камиони или мотел. Сигурно бяха извън границите на Диспеър. Ричър присви очи и напрегна поглед, но не можа да различи никакви подробности. Затова се върна към по-близките забележителности. Работата в комбината продължаваше. В къщата не се случваше нищо особено. Видя, че шевролетите продължават да обикалят, а по далечното шосе пристигаха и заминаваха камиони. Движеха се в непрекъснат поток. Бяха най-вече товарни камиони с отворена каросерия, но имаше и цистерни, и контейнеровози. Пристигаха и си отиваха, а небето беше потъмняло от дизеловите изпарения — като дълга черна панделка, която се простираше чак до хоризонта. Комбинатът бълваше дим, огън и искри. Шумовете бяха приглушени от разстоянието, но отблизо сигурно бяха оглушителни. Слънцето беше високо в небето и въздухът беше топъл.
Ричър се криеше, гледаше и слушаше, а когато му омръзна, тръгна на изток, за да разгледа далечния край на града.
Слънцето грееше ярко, така че той внимаваше да не го забележат и се движеше бавно. Между комбината и самия град имаше голямо празно пространство. Може би към пет километра. Ричър го прекоси по права линия, през храсталаците. Към средата на следобеда беше на същата линия, на която се беше озовал в шест часа сутринта, но на юг от града, а не на север — сега гледаше към задните дворове на къщите, а не към фасадите на търговската улица.
Къщите бяха спретнати и еднакви — евтино, но здраво построени. Всички бяха на един етаж, с облицовка от итонг и асфалтови покриви. Някои бяха боядисани, други бяха с покритие от дърво. Някои имаха гаражи, други не. Някои имаха оградени дворове, други — отворени. Повечето имаха сателитни чинии, вдигнати към небето на югозапад като нетърпеливи лица. Тук-там се виждаха хора. Най-вече жени и деца. Имаше и мъже. Влизаха и излизаха от колите си, занимаваха се нещо в двора и не бързаха заникъде. Ричър предполагаше, че това са работещите на час, които днес не бяха извадили късмет. Той се придвижи по дъга с дължина от сто метра, отляво надясно, от изток на запад, за да промени гледната си точка. Но гледката не се промени особено. Само къщи, струпани в странно малко предградие — плътно до града, но на километри от всичко останало, обградени от пустош. Небето изглеждаше високо и необятно. Скалистите планини в далечината на запад изглеждаха отдалечени на милиони километри. Ричър изведнъж осъзна, че Диспеър е построен от хората, които се бяха отказали. Бяха изкачили билото, бяха видели далечния планински хоризонт и се бяха отказали да продължат. Просто бяха опънали палатките си и бяха останали тук. А техните наследници си стояха на същото място, като работеха или не работеха, в зависимост от капризите на собственика на комбината.
Ричър изяде последното шоколадче и изпи последната вода. После проби дупка в храсталаците с петата на обувката си и зарови опаковките, празните бутилки и найлоновата торба. След това тръгна, прибягвайки от скала на скала, и се доближи до къщите. Шумът, който долиташе от далечния комбинат, постепенно затихваше. Ричър предположи, че сигурно скоро ще затварят. Слънцето беше ниско отляво. Последните му лъчи огряваха върховете на далечните планини. Въздухът бързо изстиваше.
Първите коли и пикапи поеха обратно — почти дванайсет часа, след като бяха пристигнали. Доста дълъг работен ден. Отправяха се на изток, където вече беше тъмно, така че отново бяха светнали фаровете си. Лъчите им се понесоха по пресечките, като подскачаха и се снишаваха, право към Ричър. После отново завиха — някои наляво, други надясно — и се пръснаха по алеи, гаражи, паркинги и произволно избрани места за паркиране, белязани от прокапало машинно масло. Една по една колите спряха да се движат и фаровете им угаснаха. Двигателите спряха. Вратите се отвориха със скърцане и се затръшнаха. В къщите светнаха лампи. Зад прозорците се виждаха синкавите отблясъци от телевизионни екрани. Небето притъмняваше.
Ричър се приближи още. Видя как мъжете внасяха празните си кутии за обяд в кухните или се протягаха
