Прозорецът все още беше отворен. Жената се обади:
— Ей, Зенон! Почини си малко.
Ричър спря.
— Знаеш кой е Зенон?
Колата също спря.
— Зенон от Китион. Създателят на стоицизма — отвърна жената. — Предлагам ти да не се мъчиш толкова.
— Стоиците трябва да се мъчат. Да бъдеш стоик означава да приемаш съдбата си без въпроси и съмнения. Зенон го е казал.
— Твоята съдба е да се върнеш в Хоуп. Според мен на Зенон не му пука дали ще го направиш пеш или с кола.
— Ти каква си всъщност? Философ, полицай или шофьор на такси?
— От полицейското управление в Диспеър ни се обаждат, когато изхвърлят някого на границата. Като жест на добра воля.
— Често ли се случва?
— По-често, отколкото си мислиш.
— И вие идвате и ни прибирате?
— „Да пазим и да служим“. Така пише на герба.
Ричър сведе поглед към герба на вратата. По средата пишеше „Полицейско управление на Хоуп“, но отгоре имаше още един надпис — „Да пазим“, а отдолу трети — „и да служим“.
— Ясно — каза той.
— Качвай се тогава.
— А защо ви се обаждат?
— Качи се и ще ти кажа.
— Значи няма да ме пуснеш да ходя пеш?
— До града са осем километра. Ти вече си кисел, а докато стигнеш дотам, съвсем ще се ядосаш. Повярвай ми. Виждали сме много като теб. За всички ни е по-добре, ако се возиш.
— Аз съм различен от повечето хора. Ходенето ме успокоява.
— Няма да те моля, Ричър — каза жената.
— Знаеш как се казвам?
— От полицейското управление в Диспеър ми казаха.
Пак като жест на добра воля.
— И като предупреждение?
— Може би. Точно в момента се опитвам да разбера дали да го приемам на сериозно.
Ричър отново сви рамене и се протегна към дръжката на задната врата.
— Качи се отпред, идиот такъв — каза жената. — Сега ти помагам, не те арестувам.
Ричър заобиколи колата и отвори вратата до шофьора. До седалката имаше конзола за радиостанция и лаптоп на стойка, но самата тя беше празна. Нямаше шапка. Той се натъпка в колата. Нямаше много място за краката заради пластмасовата стена отзад. Миришеше на машинно масло, кафе, парфюм и нагорещена електроника. На екрана на лаптопа имаше GPS карта. Виждаше се малка мигаща стрелка, която сочеше към далечния край на едно розово петно с надпис „Юрисдикция на град Хоуп“. Петното беше почти квадратно. Територията на града очевидно беше определена набързо и формално, точно като на самия щат Колорадо. До нея беше територията на град Диспеър, оцветена в светловиолетово. Тя не беше правоъгълна. Беше по-скоро с формата на тъп клин. Източната й граница вървеше точно по западната граница на Хоуп, но след това се простираше по-широко — като триъгълник с отрязан връх. Западната й граница беше два пъти по- дълга от източната, а отвъд нея се виждаше сива пустота. Ричър предположи, че е независима територия. От междущатските магистрали 1–70 и 1–25 се откъсваха шосета, които пресичаха независимата територия и закачаха северозападния ъгъл на територията на Диспеър.
Полицайката затвори прозореца, обърна се да погледне през рамо и направи обратен завой.
Беше слабичка и носеше светлокафява униформа. Изглеждаше по-ниска от метър и седемдесет, по- слаба от петдесет и пет килограма и по-млада от трийсет и пет години. Не носеше бижута, нито брачна халка. На яката й беше закачена радиостанция моторола, а отляво на гърдите й имаше златна полицейска значка. Според значката се казваше Вон. Отново според значката, беше доста добро ченге. Очевидно беше спечелила голям брой награди и похвали. Изглеждаше добре, но беше различна от обикновените жени. Беше виждала неща, за които те не подозираха. Това беше очевидно. Ричър познаваше такива жени. Беше служил с много от тях, докато беше военен полицай.
— Защо ме изгониха от Диспеър? — попита той.
Жената на име Вон изключи светлината на тавана. Сега лицето й се осветяваше единствено от червените лампички на таблото, розово-виолетовият блясък на екрана на GPS картата и сребърните отражения на фаровете от пътя.
— Погледни се само — отвърна тя.
— Какво да гледам?
— Какво виждаш?
— Обикновен човек.
— Обикновен човек с вид на работник, с работни дрехи, в добра форма, силен, здрав и гладен.
— Е, и?
— Докъде успя да стигнеш?
— Видях бензиностанцията и ресторанта. И градския съд.
— Значи не си видял всичко — каза Вон.
Караше бавно, някъде с петдесет километра в час, все едно имаше още много неща, които да му каже, преди да пристигнат. Едната й ръка беше на волана, с лакът, подпрян на вратата. Другата й ръка беше отпусната в скута. С тази скорост щяха да пристигнат след десет минути.
Ричър се запита какво толкова имаше да му каже, че нямаше да й стигнат по-малко от десет минути.
— По-скоро съм обикновен човек с вид на войник обади се той.
— Войник?
— Служих в армията. Военна полиция.
— Кога?
— Преди десет години.
— А сега работиш ли?
— Не.
— Е, значи всичко е ясно.
— Кое е ясно?
— Представляваш заплаха.
— Как така?
— На запад от центъра на Диспеър се намира най-големият комбинат за преработка на метали в щата Колорадо.
— Да, видях пушека.
— Това е единственото предприятие в икономиката на Диспеър. Комбинатът е всичко.
— Значи компанията държи града — каза Ричър.
Вон кимна на волана.
— Собственикът на комбината притежава всяка една тухла от всяка една сграда. Половината от населението на града работи за него, на пълен работен ден. Другата половина също работи за него, на час — когато и ако има нужда от тях. Хората, които работят на пълен работен ден, са доволни. Хората, които работят на час, се чувстват несигурни. И не обичат външна конкуренция. Не обичат хора, които се появяват отникъде, търсят си работа за малко и са готови да работят за още по-малко пари.
— Аз изобщо не си търсех работа.
— Каза ли им го?
— Те не ме попитаха.
