отвори парапета. Посочи на Ричър да седне на масата за защитата. Самият полицай се настани на прокурорската маса. Двамата зачакаха. После една обикновена врата в дъното се отвори и в залата влезе някакъв човек в костюм. Полицаят скочи на крака.
— Всички да станат!
Ричър остана на мястото си. Човекът в костюма се изкачи по трите стъпала до мястото на съдията и седна. Беше едър мъж, някъде над шейсет, и имаше гъста бяла коса. Костюмът му беше евтин и лошо скроен. Той взе една химикалка и отвори пред себе си голям бележник. Погледна към Ричър и попита:
— Как се казвате?
— Никой не ми е прочел правата — отвърна Ричър.
— Никой не ви е обвинил в престъпление — каза съдията. — Това не е съдебен процес.
— А какво?
— Заседание.
— За какво?
— По административен въпрос. Дежурна процедура. Но все пак трябва да ви задам няколко въпроса.
Ричър не отговори.
— Как се казвате? — повтори съдията.
— Сигурен съм, че в полицейското управление са направили копие на паспорта ми, за да ви го покажат.
— За протокола, моля.
Съдията говореше спокойно и се държеше сравнително вежливо. Ричър сви рамене и отвърна:
— Джак Ричър. Нямам бащино име.
Съдията си го записа. После си записа рождената дата на Ричър, номера на социалната му осигуровка и националността му. След това попита:
— Местоживеене?
— Нямам такова — отвърна Ричър. Съдията си го записа.
— Месторабота?
— Нямам такава — отвърна Ричър.
— Каква е целта на посещението ви в Диспеър?
— Туризъм.
— Как смятате да се издържате тук по време на посещението си?
— Не се бях замислял по този въпрос. Не очаквах сериозен проблем. Все пак не сме точно в Лондон, Париж или Ню Йорк.
— Отговорете на въпроса, моля.
— Имам банкова сметка — отвърна Ричър. Съдията си записа. После подсмръкна и прегледа бележките си.
— Какъв беше последният ви адрес? — попита той.
— ВПК — отвърна Ричър.
— ВПК?
— Военна пощенска кутия.
— Вие сте пенсиониран военен?
— Да, точно така.
— Колко време служихте?
— Тринайсет години.
— Смятано докога?
— Уволних се преди десет години.
— От каква част?
— Военна полиция.
— С какъв чин?
— Майор.
— И не сте имали постоянен адрес, откакто сте напуснали армията?
— Да, точно така.
Съдията видимо си записа някакъв хикс. Ричър видя как химикалката му се помръдна два пъти — веднъж в едната посока и веднъж в другата. После съдията попита:
— От колко време сте безработен?
— От десет години — отвърна Ричър.
— Значи не сте били на работа, откакто сте напуснали армията?
— Общо взето.
— Един пенсиониран майор не може да си намери работа?
— Този пенсиониран майор не иска да си намери работа.
— И все пак имате банкова сметка?
— Спестявания от армията — отвърна Ричър. — И допълнителни доходи от работа на парче.
Съдията си записа още един хикс. Две диагонални чертички, в едната и в другата посока. После попита:
— Къде нощувахте вчера?
— В град Хоуп — отвърна Ричър. — В един мотел.
— И багажът ви е останал там?
— Нямам багаж.
Съдията си го записа и сложи още един хикс.
— Пеша ли дойдохте тук? — попита той.
— Да — отвърна Ричър.
— Защо?
— Защото нямаше автобуси, а не можах да хвана стоп.
— Не, имам предвид защо тук?
— Туризъм — повтори Ричър.
— Какво сте чували за нашия малък град?
— Абсолютно нищо.
— И все пак решихте да го посетите?
— Очевидно.
— Защо?
— Името ми се стори интересно.
— Това не е много сериозна причина.
— Все трябва да съм някъде, нали така? Благодаря за топлото посрещане.
Съдията си записа четвърти хикс. Диагонална чертичка в едната посока, после в другата. После бавно и методично прокара върха на химикалката си надолу по списъка с въпроси — общо четиринайсет, към които беше добавил четири хикса. Накрая каза:
— Съжалявам, но според мен сте в нарушение на една от общинските наредби на град Диспеър. Опасявам се, че ще трябва да напуснете.
— Какво да напусна?
— Града.
— Каква е тази наредба?
— Против скитничество — отвърна съдията.
7
Ричър повдигна вежди.
— Тук имате наредба против скитничеството?
Съдията кимна.
— Да, както и в повечето градове в западните щати.
