— Никога не съм попадал на такова нещо.
— Значи сте извадили голям късмет.
— Аз не съм скитник — каза Ричър.
— Нямате дом и работа от десет години насам, пътувате с автобуси, на автостоп или ходите пеш от място на място, като от време на време се хващате да работите на парче. Как бихте се описали, освен като скитник?
— Свободен — отвърна Ричър. — Щастливец. Съдията отново кимна и каза:
— Радвам се, че виждате положителната страна.
— А Първата поправка? — попита Ричър. — Нямам ли право да пътувам, където искам?
— Върховният съд на САЩ отдавна се произнесе по този въпрос. Общините имат право да не приемат нежелани граждани на своя територия.
— Туристите са нежелани граждани? Какво ще кажат в Търговската палата?
— Нашият град е тих и старомоден. Хората не си заключват вратите. Не изпитваме нужда да го правим. Повечето ключове в този град са били изгубени още по времето на бабите и дядовците ни.
— Аз не съм крадец.
— Предпочитаме да сгрешим от предпазливост — каза съдията. — Опитът на други места показва, че бездомните и безработните винаги създават проблеми.
— Ами ако не си тръгна? Какво е наказанието?
— Трийсет дни арест.
Ричър замълча. Съдията продължи:
— Полицаят ще ви откара до края на града. Ако си намерите работа и дом, ще ви приветстваме с отворени обятия. Но не се връщайте, докато това не се случи.
Полицаят отново го заведе на първия етаж, за да му върне парите, паспорта, дебитната карта и четката за зъби. Нищо не липсваше. Върнаха му всичко. След това полицаят му подаде връзките за обувки и изчака зад бюрото, докато Ричър ги промуши обратно през дупките, върза ги и ги стегна. Накрая полицаят отпусна ръка на ръкохватката на пистолета си и нареди:
— В колата.
Ричър тръгна пред него, прекоси фоайето на управлението и излезе навън. Слънцето се беше скрило. Беше късно следобед, късно през годината и вече се стъмваше. Полицаят беше преместил патрулката. Сега колата беше обърната с предницата навън.
— Отзад — процеди той.
Ричър чу самолет в небето, някъде далеч на запад. Един-единствен двигател, който се напрягаше да набере височина. Малък самолет — чесна, бийч или пайпър, — самотен сред пустошта. Той отвори вратата и се качи. Когато нямаше белезници, беше много по-удобно. Седна настрани, както би седнал в такси или лимузина. Полицаят се наведе след него, подпря се с едната ръка на покрива на колата, а с другата на вратата и каза:
— Не се шегуваме. Ако се върнеш, ще те арестуваме и ще те затворим в същата килия, но за трийсет дни. Освен ако не ни погледнеш накриво. Тогава направо ще те застреляме за съпротива при арест.
— Женен ли си? — попита Ричър.
— Защо?
— Сигурно не си. Явно предпочиташ сам да се изхвърляш.
Полицаят остана неподвижен за няколко секунди, после затръшна вратата и се качи отпред. Потегли по улицата, направи десен завой и пое на север. До главната улица има шест пресечки, пресметна наум Ричър. Ако завие наляво и ме закара по пътя ми, на запад, може би ще им се размине. Но ако завие надясно и ме върне на изток, към Хоуп, може би няма да им се размине.
Ричър просто мразеше да се връща.
Основният принцип в живота му беше да продължава напред.
Шест пресечки и шест кръстовища. На всяко кръстовище полицаят леко натискаше спирачката, намаляваше скоростта, оглеждаше се наляво и надясно и едва тогава продължаваше. Когато стигна до главната улица, спря съвсем. Постоя малко. После натисна газта, потегли отново и завъртя волана.
Надясно.
На изток.
Обратно към Хоуп.
8
Ричър проследи как универсалният магазин, бензиностанцията, изоставената автокъща и празният парцел се изнизват покрай колата, после полицаят ускори до сто километра в час. Гумите ръмжаха по неравния път, а от чакъла изхвърчаваха камъчета, които се удряха в шасито на колата и отскачаха встрани. Двайсет минути по-късно колата намали скоростта, понесе се по инерция и накрая съвсем спря. Полицаят отвори вратата, слезе на пътя, отпусна ръка на ръкохватката на пистолета си и отвори вратата на Ричър.
— Навън — нареди той.
Ричър се измъкна навън и усети неравното шосе на Диспеър под краката си.
Полицаят посочи с палец на изток, където беше по-тъмно.
— Натам — каза той. Ричър не помръдна.
Полицаят извади пистолета си. Беше деветмилиметров глок — ръбесто оръжие, което мътно проблясваше в полумрака. Нямаше предпазител. Само едно лостче на спусъка, което полицаят вече беше освободил с месестия си показалец.
— Моля те — каза той. — Само ми дай повод да го направя.
Ричър пристъпи три крачки напред. Видя луната, която изгряваше над далечния хоризонт. Видя къде свършва неравният чакъл на шосето от Диспеър и къде започва гладкият асфалт на Хоуп. Видя и процепа между двете, изпълнен с черна смола. Колата беше спряна така, че решетката й се падаше точно над процепа. Ставата. Границата. Тънката линия. Ричър сви рамене и я прекрачи. Една дълга крачка, която го върна в Хоуп.
— Не идвай повече — обади се полицаят.
Ричър не отговори. Не се обърна. Просто стоеше, гледаше на изток и слушаше шумовете от патрулката, която даде на заден, обърна и изхрущя по чакъла. Когато шумът от двигателя заглъхна в далечината, Ричър отново сви рамене и пое напред.
Беше изминал по-малко от двайсет метра, когато забеляза фаровете, които се приближаваха срещу него откъм Хоуп. Светлините бяха широко разположени, подскачаха високо и се спускаха ниско. Значи голяма кола, която се движеше бързо. Идваше право към него през сгъстяващия се мрак и когато се приближи на сто метра, Ричър видя, че е полицейска. Отново форд краун Виктория, боядисана в черно и бяло според полицейските разпоредби, с ролбари, допълнителни фарове и антена. Колата спря пред него и встрани от предното стъкло светна прожектор, който рязко се обърна и два пъти се плъзна по него, от глава до пети, преди да спре на лицето му и да го заслепи. После прожекторът угасна и колата запълзя напред. Гумите й просъскаха по гладкия асфалт и накрая тя спря така, че вратата на шофьора се падна точно до него. На нея имаше нарисуван златен щит с надпис „Полицейско управление на Хоуп“. Прозорецът се плъзна надолу, една ръка се протегна и в колата светна лампа. Ричър видя, че зад волана седи полицайка — късата й руса коса беше осветена отзад от слабата жълта светлина на тавана на колата.
— Да те закарам ли? — попита тя.
— Ще стигна пеш — отвърна Ричър.
— До града са осем километра.
— Дойдох пеш. Значи мога да се върна пеш.
— С кола е по-лесно.
— Няма проблеми.
Жената помълча малко. Ричър се заслуша в двигателя на форда. Търпеливо работеше на празен ход. Въртяха се ремъци, а ауспухът тихо потракваше, докато се охлаждаше. Ричър продължи. Направи три крачки, преди да чуе как се включва задната скорост и колата отново потегли край него, на заден ход.
