— Кажете ми — помоли той.
— Не мога да ви го кажа просто така. Трябва да ми помогнете.
— Как?
— Дайте ми джокер. За да не се налага да го казвам директно.
— Какъв джокер?
— Например дали е мъж или жена.
Ричър се усмихна. Отговорът се съдържаше в самия въпрос. Жена, разбира се. Умна, способна жена с богато въображение и творчески подход към проблемите. Жена, която знае за манията му да събира и изважда числа.
— Нека да позная — каза той. — Вноската е направена в Чикаго.
— Да, с чек през банка в Чикаго.
— Нили — каза Ричър.
— Точно това е името — потвърди жената. — Франсис Л. Нили.
— Значи можете да забравите за този разговор — каза Ричър. — Със сигурност не става дума за банкова грешка.
3
Ричър беше служил във военната полиция горе-долу тринайсет години. През десет от тях беше познавал Франсис Нили, а през седем от тях му се беше случвало да работи с нея. Той беше офицер — младши лейтенант, старши лейтенант, капитан, майор, разжалван в капитан и накрая отново повишен в майор. Нили твърдо беше отказала да я повишават в нещо повече от сержант. Нямаше никакво желание да учи в офицерска школа. Ричър не знаеше защо. Всъщност не знаеше доста неща за нея, въпреки че бяха колеги в продължение на десет години.
Но пък знаеше други неща. Тя беше интелигентна, находчива и методична. Много стабилна. И необяснимо лишена от задръжки. Не в смисъл на лични взаимоотношения. Защото тя ги отбягваше. Изключително държеше на личния си живот и се съпротивляваше срещу всякакви прояви на близост, били те физически или емоционални. Не, липсата на задръжки се отнасяше до начина й на работа. Ако смяташе, че нещо е правилно или необходимо, не правеше никакви компромиси. Нищо не можеше да я спре — нито политиката, нито практическите съображения, нито вежливостта, нито дори това, което един цивилен би нарекъл „законност“. В един момент Ричър я беше привлякъл в отряда за специални разследвания. Тя играеше важна роля в него. Повечето хора смятаха, че впечатляващите успехи на отряда се дължат на лидерските умения на Ричър, но той на свой ред ги отдаваше на нейното участие. Нили наистина го впечатляваше. Понякога дори го плашеше.
И ако тя беше изпратила молба за помощ, това едва ли означаваше, че си е изгубила ключовете от колата.
Ричър знаеше, че Нили работи в частна охранителна фирма в Чикаго. Поне работеше там преди четири години, когато разговаряха за последен път. Тя се беше уволнила от армията една година след Ричър и беше подхванала бизнес с някакъв свой познат. Ричър предполагаше, че са съдружници.
Той отново бръкна в джоба си за монети. Обади се на „Междуградски справки“. Поиска да го свържат с Чикаго. Каза името на фирмата на Нили. Жената от другата страна на линията замлъкна и на нейно място проговори записан глас, който му съобщи номера. Ричър прекъсна връзката и го набра. Вдигна секретарка и Ричър поиска да говори с Франсис Нили. Вежливо го помолиха да изчака. Дотук оставаше с впечатлението за по-голяма компания, отколкото си беше представял: една-единствена стая, мръсен прозорец, две очукани бюра и шкафове, претъпкани с папки. Но добре премереният тон на секретарката, прищракването на телефона и тихата музика, докато чакаше, свидетелстваха за много по-голяма фирма. Може би на два етажа, с хладни бели коридори, картини по стените и интерком.
От другата страна на линията се чу мъжки глас:
— Кабинетът на Франсис Нили.
— Тя там ли е? — попита Ричър.
— Може ли да попитам кой я търси?
— Джак Ричър.
— А, добре. Благодаря ви, че се свързахте с нас.
— Вие кой сте?
— Личният асистент на мис Нили.
— Тя има личен асистент?
— Точно така.
— И там ли е?
— Пътува за Лос Анджелис. Мисля, че точно в момента е в самолета.
— Оставила ли е съобщение за мен?
— Иска да ви види възможно най-скоро.
— В Чикаго?
— Тя ще остане поне няколко дни в Лос Анджелис. Мисля, че трябва да отидете там.
— За какво става въпрос?
— Не знам.
— Но не е свързано с работата?
— Не ми се вярва. Иначе тя щеше да го включи в нашите проекти. Да го обсъди с нас. Нямаше да търси непознати.
— Аз не съм непознат. Познавам я от по-отдавна, отколкото вие.
— Извинявайте. Не знаех.
— Къде ще отседне в Лос Анджелис?
— Не знам.
— Тогава как да я намеря?
— Тя каза, че ще се справите.
— Това пък какво е? — попита Ричър. — Някакъв тест?
— Тя каза, че ако не успеете да я откриете, значи не й трябвате.
— Добре ли е тя?
— Притеснява се от нещо. Но не ми каза от какво.
Ричър притисна слушалката към ухото си и се завъртя с гръб към стената. Металната жица на телефона се уви около гърдите му. Той хвърли поглед към паркираните автобуси и таблото с разписанието.
— Кой друг е потърсила? — попита.
— Има цял списък с имена — отвърна човекът. — Вие сте първият, който се обади.
— Ще ви се обади ли, когато кацне?
— Вероятно.
— Кажете й, че пътувам към нея.
4
Ричър хвана автобус от автогарата до летището на Портланд и си купи еднопосочен билет за Лос Анджелис с авиокомпанията Юнайтед Еърлайнс. Легитимира се с паспорта си, плати с дебитната карта. Цената на еднопосочен билет без предварителна резервация беше скандална. Щеше да му излезе по-евтино с Аляска Еърлайнс, но Ричър мразеше тази авиокомпания. Слагаха лист с цитати от Светото писание на таблата с храната, от което апетитът му се изпаряваше.
За Ричър не беше трудно да мине през охраната на летището. Нямаше дори багаж. Не носеше колан, ключове, мобилен телефон или часовник. Трябваше само да изсипе монетите от джоба си в пластмасовата кутия, да си свали обувките и да мине през металотърсача. Цялата процедура му отне само трийсет секунди. После продължи към терминала — монетите подрънкваха в джоба му, обувките бяха на краката му, а в мислите му беше Нили.
Не било свързано с работата. Значи ставаше дума за лични дела. Но доколкото знаеше Ричър, тя
