Лош късмет и неприятности

— Говориш, сякаш си ме очаквала — отбеляза Ричър.

— Точно така. И ти дойде почти навреме.

— Наистина ли?

Нили отново се усмихна.

— Позвънил си на моя човек от Портланд, щата Орегон. Той е видял номера, от който е дошло обаждането. Открил е, че номерът е на уличен телефон на автогарата. Предположихме, че оттам си тръгнал направо към летището. После аз предположих, че си хванал полета на Юнайтед Еърлайнс. Сигурно мразиш Аляска Еърлайнс. От летището в Лос Анджелис си хванал такси дотук. Не беше трудно да предположа в колко ще пристигнеш.

— Знаела си, че ще дойда тук? Точно в този ресторант?

— Точно както ме учеше едно време.

— Нищо не съм те учил.

— Напротив — възрази Нили. — Не си ли спомняш? Трябва да мислиш като тях, да бъдеш като тях. Така че аз бях като теб, докато ти се опитваше да бъдеш като мен. Предположил си, че ще поема към Холивуд. Значи е трябвало да започнеш оттук, от Сънсет Булевард. Но на полета на Юнайтед Еърлайнс от Портланд не сервират храна, така че си бил гладен и първо си искал да се нахраниш. В тази част на булеварда има няколко заведения за хранене, но това тук има най-голяма реклама, а ти не си претенциозен. Така че реших да те посрещна.

— Да ме посрещнеш ли? Аз пък си мислех, че аз те следя.

— Така и беше. А аз следях теб, докато ти следеше мен.

— Добре де, все пак тук ли си отседнала? В Холивуд?

Нили поклати глава.

— Не, в Бевърли Хилс. В хотел „Уилшър“.

— Значи си дошла само да ме прибереш?

— Пристигнах преди десет минути.

— Хотел „Уилшър“ в Бевърли Хилс? — попита Ричър. Променила си се.

— Всъщност не. Светът се е променил. Евтините мотели вече не ми вършат работа. В днешно време имам нужда от електронна поща, интернет и куриерска служба. От бизнес център и обслужващ персонал.

— Покрай теб се чувствам старомоден.

— Е, и ти си отбелязал напредък. Вече използваш банкомати.

— Добър ход — отбеляза Ричър. — Да ми изпратиш съобщение чрез банковата сметка.

— Добре си ме учил.

— Нищо не съм те учил.

— Напротив.

— Добър, но и доста екстравагантен ход — продължи той. — Десет долара и трийсет цента щяха да свършат същата работа. Може би дори по-добра, заради десетичната запетая между десет и трийсет.

— Помислих си, че може да имаш нужда от пари за самолетния билет — отвърна Нили.

Ричър не отговори.

— Очевидно знаех номера на банковата ти сметка — поясни тя. — Не беше чак такъв проблем да положа още малко усилия и да проверя какво имаш вътре. Не си богат.

— Не искам да съм богат.

— Знам. Но не исках да те принуждавам да отговаряш на моето десет-трийсет със собствените си пари. Нямаше да е честно.

Ричър сви рамене. Наистина не беше богат. Всъщност си беше почти беден. Спестяванията му се бяха стопили и той започваше да се замисля какво да предприеме по въпроса. Може би скоро щеше да му се наложи да се занимава с физически труд за няколко месеца. Или да изкара пари по друг начин.

Сервитьорката им донесе менюто. Пили си поръча, без да поглежда в него — чийзбургер и безалкохолно. Ричър беше също толкова бърз — сандвич с пастет от риба тон и горещо кафе. Сервитьорката си взе менюто и се отдалечи.

— Ще ми кажеш ли за какво беше това десет-трийсет? — попита Ричър.

Вместо да му отговори, Нили се наведе и извади черна папка от сака си, който беше оставила на пода. Подаде му я през масата. Съдържаше копие от заключение от аутопсия.

— Калвин Франц е мъртъв — каза тя. — Мисля, че някой го е хвърлил от самолет.

6

Миналото беше свързано с армията. Калвин Франц беше военен полицай, връстник на Ричър и, общо взето, негов двойник през цялата му тринайсетгодишна кариера. Бяха се срещали тук-там, както се случва с офицерите на една и съща длъжност — в различни точки на света за по ден-два, консултираха се един с друг по телефона, когато отделните разследвания, по които работеха, се пресичаха в една точка. После се случи така, че известно време останаха заедно в Панама. Това промени нещата. Беше много кратък, но наситен със събития период и тогава всеки от двамата откри в другия черти, които го накараха да се почувства по-скоро негов брат, отколкото колега. След като Ричър беше реабилитиран след понижението и му възложиха да сформира специалния отряд, името на Франц оглави списъка на хората, които той искаше да привлече. През следващите години работеха рамо до рамо в специалната военна част. Станаха близки приятели. А после, както често се случва в армията, дойдоха нови заповеди, специалният отряд беше разформирован, а Ричър никога повече не видя Франц.

До този момент — на снимка от аутопсията на тялото му, приложена в черната папка на лепкавата ламинирана маса пред него.

Когато беше жив, Франц беше по-дребен от Ричър, но все пак по-едър от повечето хора. Може би бе сто и деветдесет сантиметра висок и тежеше деветдесет и пет килограма. С мощен торс, ниско разположена талия и къси крака. По някакъв начин изглеждаше примитивен. Като пещерен човек. Но като цяло не беше грозен. Беше спокоен, решителен, способен и действаше успокоително на хората около себе си.

На снимката от аутопсията обаче изглеждаше отвратително. Лежеше по гръб, гол, на маса от неръждаема стомана. От светкавицата на фотоапарата кожата му изглеждаше зеленикава.

Ужасно.

От друга страна, мъртвите почти винаги изглеждат зле.

— Откъде се сдоби с това? — попита Ричър.

— Имам си начини — отвърна Нили.

Ричър мълчаливо обърна страницата. Чакаше го доста техническа информация. Трупът беше с ръст сто и деветдесет сантиметра и с тегло осемдесет и шест килограма. Като причина за смъртта се определяше прекъсването на функциите на всички жизненоважни органи вследствие на силен удар. И двата крака бяха счупени, ребрата — напукани. В кръвта имаше висока концентрация на хистамини. Тялото беше сериозно обезводнено, а в стомаха нямаше нищо, освен жлъчка. Имаше свидетелства за бърза загуба на тегло без следи от прием на храна. Резултатът от анализа на дрехите, с които беше открито тялото, не показваше нищо интересно, освен необясними следи от железен окис по двата крачола на панталона — ниско долу, на пищялите, под коляното и над глезена.

— Къде са го намерили? — попита Ричър.

— В пустинята, на около петдесет мили североизточно оттук. В ситен пясък и чакъл, на стотина метра от най-близкото шосе. Няма следи от стъпки дотам или обратно.

Сервитьорката им донесе храната. Ричър я изчака да остави чиниите и след това се зае със сандвича си — с лявата ръка, така че пръстите на дясната да останат чисти за разлистване на заключението от аутопсията.

— Двама полицаи в патрулка забелязали да кръжат лешояди — продължи Нили. — Слезли от колата, отишли да проверят и го открили. Според тях все едно бил паднал от небето. Патологът казва същото.

Ричър кимна. Четеше заключението на лекаря, в което се казваше, че падане от височина хиляда метра върху твърд пясък може да е произвело необходимата ударна сила, предизвикала установените увреждания — но само при положение, че Франц бе паднал по гръб, което беше възможно от