Нили закри слушалката с длан.
— Точно с това се занимава от три дни насам. Не е толкова лесно.
Тя приключи разговора, отиде до прозореца и се загледа как хората паркират колите си долу пред хотела.
— Сега ще чакаме — каза тя.
Чакаха по-малко от двайсет минути, преди единият от лаптопите да подаде звуков сигнал, че е получено ново съобщение по електронната поща.
10
Съобщението беше от човека на Нили в Чикаго и съдържаше адреса на компанията „Нова ера“, с който се беше сдобил благодарение на Ю Пи Ес. Адресите всъщност бяха два — единият в Колорадо, другият в Лос Анджелис.
— Логично — каза Нили. — Производството е разпределено на две места. Така е по-безопасно, ако ги нападнат.
— Глупости — отвърна Ричър. — Просто има два вида сенатори. Два начина за получаване на държавни поръчки. В Колорадо са републиканци, а тук — демократи. Така винаги печелят.
— Суон нямаше да отиде в тази компания, ако единствената им цел е да печелят пари.
— Може би си права — кимна Ричър.
Нили отвори една карта, за да проверят адреса в Лос Анджелис. Беше в източната част на града, някъде зад Еко Парк и стадиона на „Доджърс“, в ничията земя между Южна Пасадина и Източен Лос Анджелис.
— Далеч е — каза Нили. — Много ще се забавим. Задръстванията вече са започнали.
— Не е ли рано?
— В Лос Анджелис часът пик е започнал преди трийсет години. И ще свърши, когато на Земята се свърши петролът. Или кислородът. Във всеки случай няма да стигнем преди края на работното време. Така че може би е по-добре да оставим „Нова ера“ за утре, а сега да отидем при мисис Франц.
— Както искаше ти от самото начало. Правиш каквото искаш.
— Тя просто е по-близо. А е също толкова важна.
— Къде живее?
— В Санта Моника.
— Франц е живял в Санта Моника?
— Е, не съвсем на брега. Но все пак сигурно е хубаво място.
Наистина беше хубаво място — къща на уличка между магистрала 10 и летището на Санта Моника, на около две мили от океана. На пръв поглед мястото не представляваше кой знае какво. Но самата къща беше чудесна. Нили я обиколи два пъти, докато намери къде да паркира. Беше малка симетрична постройка с два еркерни прозореца, между които беше входната врата. На верандата имаше два люлеещи стола. Къщата беше от камък, с керемиди в испански стил и архитектурно влияние както от Франк Лойд Райт, така и от етнотрадицията — хаотична смесица от стилове, но с очарователен ефект. Изглеждаше безупречно поддържана. Наскоро боядисана. С прозорци, които светеха от чистота. Със зелена окосена морава. С цветни лехи. С черна, почистена до блясък асфалтова алея за паркиране. Калвин Франц беше методичен човек и Ричър си помисли, че личността му бе оставила своя отпечатък в дома му.
В крайна сметка хубава жена с тойота камри на две пресечки оттам тръгна нанякъде и Нили се шмугна на нейното място. Заключи колата и двамата тръгнаха обратно към къщата. Макар и надвечер, беше все още топло. Ричър долови уханието на океана.
— При колко вдовици сме ходили? — попита той.
— Прекалено много — отвърна Нили.
— А ти къде живееш сега?
— Лейк Форест, щата Илинойс.
— Чувал съм го. Хубаво място е, нали?
— Да.
— Поздравления.
— Заслужила съм си го.
Двамата излязоха на улицата на Франц и се изкачиха по алеята. Когато стигнаха до вратата, се поколебаха. Ричър не знаеше какво ги очаква. В миналото му се беше случвало да разговаря с вдовици веднага след смъртта на съпрузите им. Всъщност много често те дори не знаеха, че са вдовици, докато той не им го съобщеше. Не знаеше дали след седемнайсет дни щеше да бъде различно. Не знаеше докъде е стигнала тази жена в скръбта си.
— Как се казва? — попита той.
— Анджела — отвърна Нили.
— Добре.
— Момченцето се казва Чарли.
— Добре.
— На четири годинки.
— Добре.
Те се качиха на верандата, Нили намери звънеца и го натисна леко, кратко и почтително. Ричър чу приглушения звук някъде в къщата, последван от тишина. Зачакаха. Вратата сякаш се отвори сама след минута и половина. После Ричър сведе поглед и видя едно малко момче, което се протягаше нагоре към дръжката на вратата. Тя беше високо, момченцето се беше протегнало толкова силно, че при отварянето беше застанало на пръсти.
— Ти сигурно си Чарли — каза Ричър.
— Да — отвърна то.
— Аз бях приятел на татко ти.
— Татко е мъртъв.
— Знам. Много ми е мъчно за него.
— И на мен.
— Можеш ли сам да отваряш вратата?
— Да, мога — отвърна детето.
Приликата с Калвин Франц беше поразителна. Имаше същото лице и същата структура на тялото. Къси крака, ниско разположена талия, дълги ръце. Детските му раменца все още стърчаха под тениската, но някак си подсказваха каква маса ще носят един ден. Очите също бяха точно като очите на Франц — тъмни, хладни, спокойни, уверени. Сякаш момчето казваше:
— Вкъщи ли е майка ти, Чарли? — попита го Нили.
Момчето кимна:
— Отзад е.
То пусна дръжката и отстъпи встрани. Нили влезе първа. Къщата всъщност беше твърде малка, за да може някоя част от нея да се смята за „отзад“. Приличаше на една голяма стая, разделена на четири квадрата. Отдясно имаше две малки спални, между които сигурно имаше баня. В левия ъгъл отпред имаше малка всекидневна, а зад нея — кухненски бокс. Това беше всичко. Миниатюрно, но красиво. Всичко беше в пастелно бяло и бледожълто. Имаше вази с цветя. На прозорците имаше бели дървени капаци. Паркетът беше от тъмно полирано дърво. Ричър се обърна, затвори вратата и спря шума от улицата. В къщата настана пълна тишина. Той си помисли, че преди сигурно й са се радвали. Но не и сега.
От кухненския бокс излезе жена. Стената, която го отделяше от всекидневната, беше толкова тънка, че човек дори не можеше да се скрие зад нея. Ричър остана с впечатлението, че тя нарочно е застанала там, когато е чула звънеца. Изглеждаше много по-млада от него. Малко по-млада от Нили.
