И със сигурност по-млада от Франц.
Беше висока и слаба, с платиненоруса коса и сини скандинавски очи. Носеше лек пуловер с шпиц деколте, разкриващо ключиците й. Беше чиста, сресана, гримирана и парфюмирана. Владееше се, но не беше спокойна. Сякаш носеше маска, под която се криеше чист животински страх.
За момент настъпи неловка тишина, после Нили пристъпи напред и каза:
— Анджела? Аз съм Франсис Нили. Говорихме по телефона.
Анджела Франц автоматично се усмихна и подаде ръка. Нили я стисна, после Ричър на свой ред пристъпи напред.
— Джак Ричър — представи се той. — Моите съболезнования.
Ръката й беше студена и крехка.
— Казвали сте го много пъти — отбеляза тя. — Нали?
— Опасявам се, че да — призна Ричър.
— Вие също сте в списъка на Калвин — продължи тя. — Били сте военен полицай, точно като него.
— Не точно като него — поклати глава Ричър. — Той беше много по-добър от мен.
— Много мило, че го казвате.
— Казвам истината. Възхищавах се от него.
— Той ми е разказвал за вас. За всички вас. Много пъти. Понякога си мислех, че нашият брак сякаш беше втори за него. Все едно вече е бил женен, за вас.
— Точно така беше — отвърна Ричър. — Армията е като семейство. Ако човек има късмет, разбира се, а ние имахме късмет.
— И Калвин така казваше.
— Смятам, че след това е имал още по-голям късмет.
Анджела отново се усмихна, преди да отговори:
— Може би. Но късметът му в крайна сметка свърши, нали?
Чарли ги наблюдаваше с очите на Франц — присвити и преценяващи.
— Много ви благодаря, че дойдохте — каза Анджела.
— Можем ли да направим нещо за вас? — попита Ричър.
— Можете ли да възкресявате мъртвите?
Ричър не отговори.
— От това, което ми е разказвал за вас — продължи Анджела, — не бих се учудила.
— Можем да разберем кой го е направил — обади се Нили. — Точно в това бяхме най-добри. И това е единственият начин да го върнем. Донякъде.
— Но няма да го върнете наистина.
— Не, няма. Съжалявам.
— Защо сте дошли?
— За да изкажем съболезнованията си.
— Но вие не ме познавате. Аз се появих по-късно. Не съм била част от вашия живот.
Анджела отстъпи към кухнята. После сякаш промени решението си, обърна се и се промуши между Ричър и Нили, за да седне във всекидневната. Отпусна ръце на облегалките на стола, но пръстите й продължиха да се движат. Все едно пишеше на клавиатура или свиреше на пиано.
— Не съм била част от отряда — продължи тя. — Понякога съжалявах за това. Калвин много държеше на него. Повтаряше, че военните следователи са недосегаеми. Като някаква мантра. Да речем, някой път гледаше футбол и играчите събаряха разпределителя, а той казваше: „Точно така, бейби, никой не може да спре военните следователи.“ Или пък когато Чарли не слушаше, Калвин му казваше: „Виж какво, Чарли, винаги трябва да правиш каквото ти кажат военните следователи.“
Чарли погледна към тях и се усмихна.
— Военните следователи — повтори той с детското си гласче, но спря, сякаш думата „недосегаеми“ беше твърде трудна за него.
— Значи сте дошли заради един девиз, така ли? — попита Анджела.
— Не точно — отвърна Ричър. — Дойдохме заради това, което стои зад девиза. Ние се грижехме един за друг. Лично аз дойдох, защото и Калвин щеше да го направи за мен, ако нещата се бяха развили по друг начин.
— Щеше ли?
— Така смятам.
— Той се отказа от всичко това. Когато се роди Чарли. Не съм настоявала. Той просто искаше да бъде добър баща. Отказа се от всичко трудно и опасно.
— Очевидно не го е направил.
— Май сте прави — въздъхна тя.
— По какво работеше?
— Извинявайте — каза Анджела. — Не ви поканих да седнете.
В стаята нямаше канапе, защото то щеше да блокира достъпа до спалните. Вместо него имаше две кресла и миниатюрен люлеещ стол за Чарли. Креслата бяха от двете страни на малка камина, в която бе поставена порцеланова ваза със сухи цветя. Столът на Чарли беше от лявата страна на комина. Името му беше написано на облегалката с поялник — с равни подредени букви. Чиста, но непрофесионална работа. Вероятно бе дело на Франц. Подарък от баща на син. Ричър го погледна, после седна на креслото срещу Анджела, а Нили се настани на облегалката до ръката му — бедрото й беше на сантиметър от тялото му, но не го докосваше.
Чарли прескочи краката на Ричър и седна на собствения си стол.
— По какво работеше Калвин? — попита отново Ричър.
— Чарли, излез да си играеш — каза Анджела Франц.
— Искам да стоя тук, мамо — отвърна Чарли.
— Анджела, какво работеше Калвин? — попита Ричър.
— Откакто се роди Чарли, правеше само проверки на съдебно и полицейско минало — отвърна Анджела. — Това е добър бизнес. Особено тук, в Лос Анджелис. Всеки се тревожи, да не би да назначи, да не започне да излиза или да се омъжи за някой крадец или наркоман. Хората се запознават в Интернет или в някой бар, после първата им работа е да проверят в „Гугъл“ името на човека, а втората — да наемат частен детектив.
— Къде работеше?
— Имаше офис в Кълвър Сити. Под наем, една стая. Между „Венис“ и „Ла Сиенега“. Бързо стигаше дотам по магистрала 10. Харесваше му. Сигурно трябва да отида да му прибера нещата.
— Ще ни разрешите ли първо ние да огледаме? — попита Нили.
— Полицаите вече претърсиха.
— Не е лошо да го направим и ние.
— Защо?
— Защото със сигурност е работел по нещо по-голямо от проверка на съдебното минало.
— Наркоманите убиват хора, нали? Както и крадците понякога.
Ричър хвърли поглед към Чарли и срещна очите на момчето.
— Да, но не по този начин — отвърна той.
— Добре. Претърсете пак, щом искате.
— Имате ли ключ? — попита Нили.
Анджела бавно се изправи и отиде в кухнята. Върна се с два ключа на метална халка — единия голям, другия малък. Подържа ги, после някак неохотно ги подаде на Нили.
— Бих искала да ми ги върнете — каза тя. — Това е личният му комплект.
— Държеше ли някакви неща тук? — попита Ричър. — Бележки, папки, документи?
— Тук? — повтори Анджела. — Къде? Когато се преместихме, той дори спря да носи фланелки под ризата, за да не заемат място в чекмеджетата.
— Кога се преместихте?
Анджела продължаваше да стои права. Беше слаба, но сякаш изпълваше ограниченото пространство.
