ние шестимата сме отмъстили за него, без да ти се обадим. Как щеше да се почувстваш?
Ричър сви рамене. Помисли малко, преди да отговори.
— Зле — отвърна. — Предполагам. Може би щях да се почувствам измамен. Забравен.
Нили не отговори.
— Добре — каза Ричър. — Ще се опитаме да открием останалите. Но няма да ги чакаме вечно.
Взетата под наем кола на Нили ги чакаше на паркинга. Тя плати сметката в ресторанта и изведе Ричър навън. Колата беше червен форд мустанг кабрио. Качиха се заедно, Нили натисна един бутон и свали гюрука. После извади чифт слънчеви очила от жабката и си ги сложи. Излезе на заден ход, качи се на Сънсет Булевард и зави на юг на първия светофар. Пое към Бевърли Хилс. Ричър мълчаливо седеше до нея и присвиваше очи срещу следобедното слънце.
На трийсет метра западно от ресторанта в кафяв форд краун виктория седеше мъж на име Томас Брант и ги наблюдаваше как потеглят и се отдалечават. Той се обади по мобилния си телефон на шефа си — Къртис Мони. Мони не вдигна, така че Брант му остави съобщение.
Зад пет коли след форда на Брант беше паркиран тъмносин крайслер седан, в който седеше мъж в тъмносин костюм. Той също проследи как червеният мустанг потъва в маранята и също се обади по мобилния си телефон.
— Току-що прибра първия — каза той. — Не знам кой е. Едър тип, прилича на бездомник.
После се заслуша в отговора на шефа си и си го представи как приглажда вратовръзката си с едната ръка, докато държи телефона в другата.
9
Хотелът беше на Уилшър Булевард, в самото сърце на Бевърли Хилс, точно срещу Родео Драйв. Състоеше се от две сгради от варовик, разположени една зад друга — едната беше стара, с много орнаменти, а другата нова и по-обикновена. Разделяше ги паркинг, успореден на булеварда. Нили вкара мустанга вътре и го паркира до няколко черни седана.
— Не мога да си позволя този хотел — обади се Ричър.
— Вече ти резервирах стая.
— Резервира или направо я плати?
— Използвах кредитната си карта.
— Няма да мога да ти върна парите.
— Забрави.
— Една нощувка в този хотел сигурно струва стотици долари.
— Няма значение. Може пък да спечелим нещо от битката.
— Стига лошите да се окажат богати.
— Богати са — каза Нили. — Няма друг начин. Иначе как ще си позволят да имат собствен хеликоптер?
Тя отвори тежката червена врата и излезе, без да изключи двигателя. Ричър направи същото. Един младеж дотича при тях и подаде на Нили квитанция за паркинга. Тя я прибра, заобиколи колата и тръгна нагоре по стълбището към задния вход на централното фоайе. Ричър я последва, наблюдавайки я как се движи. Походката на Нили бе лека и грациозна. Тя зави като призрак по един коридор и двамата влязоха в рецепцията, която приличаше на тронна зала. Наоколо имаше кресла, тапицирани в светло кадифе, в които седяха красиво облечени гости на хотела.
— Тук приличам на бездомник — отбеляза Ричър.
— Или на милионер — възрази Нили. — В днешно време това не си личи по дрехите.
Беше резервирала стаята му на името на Томас Шанън — басист в някогашната група на Стиви Рей Вон, която Ричър обожаваше. Той се усмихна. Стараеше се да не оставя следи в официални документи, когато е възможно. Винаги беше правил така. Инстинктивно, без да се замисля. Обърна се към Нили, кимна за благодарност и попита:
— А ти как ще се регистрираш?
— С истинското си име — отвърна тя. — Прекалено сложно ми се вижда да се регистрирам с чуждо име.
Служителят му подаде магнитна карта и Ричър я прибра в джоба на ризата си. Обърна се и огледа помещението. Мрамор, полилеи, дебел килим и цветя в огромни стъклени вази. Ароматизиран въздух.
— Да започваме — каза той.
Започнаха в стаята на Нили, която всъщност се оказа двустаен апартамент. Всекидневната беше с висок таван, мебелирана в синьо и златно. Все едно се намираха в Бъкингамския дворец. До прозореца имаше бюро с два лаптопа. До тях имаше празна поставка за мобилен телефон и отворена нова тетрадка със спирала. До тетрадката имаше тънка купчина формуляри. Пет на брой. Пет имена, пет адреса и пет телефонни номера. Старият специален отряд, с изключение на двама загинали и двамата присъстващи.
— Разкажи ми за Стан Лори — помоли Ричър.
— Няма много за разказване. Уволнил се от армията, преместил се в щата Монтана и го блъснал камион.
— Животът е кратък, но гаден.
— И още как.
— Какво е правил в Монтана?
— Гледал овце. Биел масло.
— Сам?
— Имал приятелка.
— Тя още ли е там?
— Вероятно. Имали доста земя.
— Защо точно овце? И масло?
— В щата Монтана няма много работа за частни детективи. А и приятелката му е оттам.
Ричър кимна. На пръв поглед Стан Лори не приличаше на човек, който ще замине да живее на село. Беше едър чернокож от някакво индустриално градче в западната част на Пенсилвания — твърд като стомана и с ум като бръснач. Изглеждаше така, сякаш вирее най-добре в тъмни улички и задимени билярдни зали. Но някъде дълбоко в ДНК-то му беше кодирана любов към земята. Така че…
— Отбранителни системи „Нова ера“. Така казват, когато вдигат телефона.
— „Нова ера“? — повтори Ричър. — За производител на оръжия? Сякаш те убиват учтиво. Пускат музика, докато ти си прерязваш вените.
Той набра номера на „Справки“. Оттам му казаха, че нямат номер за компания с такова име. Ричър затвори.
— Възможно ли е компаниите също да не фигурират в телефонния указател?
— Предполагам — отвърна Нили. — Особено пък в оръжейния бизнес. А и това е нова компания.
— Трябва да ги открием. Все някъде имат фабрика. Или поне офис, за да получават чекове от Чичо Сам.
— Добре, ще ги добавим към списъка със задачи. След като посетим мисис Франц.
— Не, преди това — каза Ричър. — Офисите имат работно време. Вдовиците — не.
Така че Нили се обади на своя човек в Чикаго и го накара да открие адреса на компанията „Нова ера“. Ричър остана с впечатлението, че най-лесният начин да го направи беше да хакне базата данни на „Федеръл Експрес“. Или на Ю Пи Ес, или на Ди Ейч Ел. Всички компании получават пратки, а куриерите трябва да знаят адреса. Не могат да оставят пратките в пощенски кутии, защото са длъжни да ги предават лично срещу подпис на получателя.
— Накарай го да вземе и номерата на мобилните телефони — обади се Ричър. — И на останалите.
