Лош късмет и неприятности

но според Ричър това нямаше никакво значение. Беше сигурен, че девет души, работещи плътно един до друг, щяха да действат като равни, а не като началници и подчинени. В крайна сметка точно така и стана. Отрядът се самоорганизира като второразреден бейзболен отбор, случайно попаднал в националната лига. Бяха майстори на играта, работеха в екип, без да признават звезди и авторитети, поддържаха се взаимно и преди всичко бяха безмилостно, брутално ефективни.

— Беше много отдавна — каза накрая Ричър.

— Трябва да направим нещо — настоя Нили. — Заедно. Като екип. Военните следователи са недосегаеми. Забрави ли?

— Това беше само девиз.

— Не, беше самата истина. Ние живеехме с нея.

— Само за да поддържаме някакъв боен дух. Но си беше самохвалство. Все едно да си подсвиркваш, за да не те е страх в тъмното.

— Не беше само това. Ние всички си пазехме гърба.

— Беше отдавна.

— Но продължава и сега. Това е съдбата ни. Някой е убил Франц, а това е недопустимо. Как щеше да се почувстваш, ако се беше случило с теб, а ние не реагираме?

— Ако се беше случило с мен, нямаше да чувствам нищо. Щях да съм мъртъв.

— Знаеш какво искам да кажа.

Ричър отново затвори очи и видя същото: как Калвин Франц размахва ръце и се преобръща в мрака. Може би крещи. А може би не. Старият му приятел.

— Мога да се справя сам — заяви той. — Или да го направим заедно. Но не можем да върнем нещата такива, каквито бяха преди. Никога не се получава.

— Налага се да го направим.

Ричър отвори очи.

— Защо?

— Защото останалите също имат право да участват. Сдобили са се с това право в продължение на две дълги трудни години. Не можем просто да им го отнемем, без да ги питаме. Не е честно.

— И какво?

— Имаме нужда от тях, Ричър. Защото Франц беше добър. Много добър. Толкова добър, колкото и ние с теб. Но въпреки това някой е успял да му счупи краката и да го хвърли от хеликоптер. Смятам, че ще имаме нужда от всички, за да се справим. Така че трябва да ги открием.

Ричър я погледна. Отново чу гласа на нейния асистент в главата си: Има цял списък с имена. Вие сте първият, който се обади.

— В сравнение с мен останалите би трябвало да са по-лесни за откриване — обади се той.

Нили кимна.

— Така е. И все пак не мога да ги намеря.

8

Цял списък с имена. Девет имена. Девет души. Ричър знаеше къде се намират трима от тях — с точност или приблизително. Знаеше с точност къде се намират той и Нили — в „Денис“ в западната част на Сънсет Булевард в Холивуд. Знаеше приблизително и къде се намира Франц — в някоя морга.

— Какво знаеш за другите шестима? — попита той.

— Петима — поправи го Нили. — Стан Лори е мъртъв.

— Кога е починал?

— Преди години. Автомобилна катастрофа в щата Монтана. Другият шофьор бил пиян.

— Не знаех.

— Стават и такива гадости.

— Наистина е гадно, по дяволите — съгласи се Ричър. Стан ми харесваше.

— И на мен — отвърна Нили.

— Добре, къде са останалите?

— Тони Суон е помощник-директор по сигурността в оръжейна компания в Южна Калифорния.

— Коя компания?

— Не знам със сигурност. Нова е. Работи там по-малко от година.

Ричър кимна. Тони Суон също му харесваше. Беше нисък и широкоплещест. Почти квадратен. Дружелюбен, весел, интелигентен.

— Ороско и Санчес са в Лас Вегас — продължи Нили. — Държат заедно фирма за охрана на казина и хотели. Работят на договор.

Ричър отново кимна. Беше чул, че Хорхе Санчес е напуснал армията горе-долу по същото време като него — малко ядосан и огорчен. Беше научил и че Мануел Ороско планира да остане в армията, но не беше изненадан, когато разбра, че е променил решението си. И двамата бяха авантюристи по душа — жилави, енергични, корави мъже, които не търпяха глупости.

— Дейв О’Донъл е във Вашингтон. Частен детектив, само канцеларска работа. Сигурно не остава без поръчки.

— И аз така предполагам — съгласи се Ричър.

О’Донъл беше най-прецизният в отряда. Беше се справял с цялата документация почти сам. Приличаше на джентълмен, завършил университет от Бръшляновата лига, но винаги носеше автоматичен нож в единия си джоб и бокс в другия. Полезно момче.

— Карла Диксън е в Ню Йорк — завърши Нили. — Занимава се със съдебно счетоводство. Явно разбира от сметки.

— Винаги е разбирала от числа — потвърди Ричър.

Двамата се бяха забавлявали с часове, опитвайки се да докажат или да оборят най-известните математически теореми. Безнадеждна задача, защото и двамата бяха просто талантливи аматьори, но все пак им беше забавно. Диксън беше мургава, много красива и сравнително дребна на ръст. Тя бе от жените, които никога не се доверяват на хората и в девет от десет случая получават доказателства за мнителността си.

— Откъде знаеш толкова много за тях? — попита Ричър.

— Интересувам се — отвърна Нили.

— А защо не можеш да се свържеш?

— Не знам. Обаждам се, но никой не вдига и не връща обажданията.

— Значи това е атака срещу всички ни?

— Не може да бъде — каза тя. — Аз съм поне толкова лесна за откриване, колкото Диксън или О’Донъл, а никой не ме е нападнал.

— Засега.

— Може би и ти си прав.

— Кога се обади на останалите? Същия ден, в който внесе парите в сметката ми?

Нили кимна.

— Минали са само три дни — каза Ричър. — Може да са били заети.

— И какво предлагаш? Да ги чакаме?

— Предлагам да забравим за тях. Двамата ще отмъстим за Франц. Нямаме нужда от други хора.

— Ще бъде по-добре, ако успеем да съберем стария отряд. Бяхме добър екип. Ти беше най-добрият лидер, служил някога в армията.

Ричър не отговори.

— Какво? — настоя Нили. — Какво мислиш?

— Мисля си, че ако исках да пренапиша историята, трябваше да започна много по-отдавна.

Нили сплете пръсти и отпусна ръце върху черната папка. Пръстите й бяха тънки, с лакирани нокти.

— Един въпрос — каза тя. — Представи си, че се бях свързала с другите. Представи си, че не бях направила номера с банковата ти сметка. Представи си как след години научаваш, че Франц е бил убит, а