— И къде е?
Ричър отново сведе поглед към ръката си.
— Не мога да го оставя къде да е — каза той. — Ще ми трябва някаква схема. Може би място, където ще се грижат за него. Ще искам някой да носи отговорност за съхраняването му.
— Обществен трезор — повтори Нили. — В банка. На малкия ключ не пише нищо. Така правят в банките.
— Не обичам банки — каза Ричър. — Не ми харесва работното време, а също и че трябва да се отклонявам от маршрута си. Мога да го направя веднъж, но невинаги. А точно в това е въпросът. Защото става дума за нещо, което е вършел редовно, нали? Работата с компютър налага определени изисквания. Хората правят копия от файловете си всяка вечер. Значи не става дума за нещо случайно, а за рутинна дейност. Което променя нещата. Ако правиш нещо еднократно, може да направиш изключение и да положиш извънредни усилия. Но ако го правиш всяка вечер, държиш на надеждност и лесно осъществимо действие. Подсигуряваш се материалите постоянно да са на твое разположение.
— Аз си пращам файлове по електронната поща — каза Нили.
Ричър замълча за миг. После се усмихна.
— Това е — каза той.
— Според теб и Франц е направил така?
— В никакъв случай — отвърна Ричър. — Електронната поща щеше да се върне в компютъра му, а лошите вече са го взели. Щяха да се опитват да разбият паролата му, а не офиса.
— Тогава какво е направил?
Ричър се извърна и погледна фасадите по улицата. Химическото чистене, ателието за маникюр и аптеката. И пощенският клон.
— Не го е пускал по електронната поща, а по обикновената — каза той. — Точно това е правел. Всяка вечер е копирал файловете си на диск, който е пускал в пощенската кутия. В плик, адресиран до самия него. До неговата пощенска кутия. Защото е получавал пощата си в клона. На вратата му няма кутия. А в пощата пликът вече е бил в безопасност. Цялата организация на пощенските служби гарантира за него.
— Но е ставало много бавно — отбеляза Нили.
Ричър кимна.
— Сигурно е въртял три-четири диска едновременно. Всеки ден е пускал два или три от тях в пощата. Прибирал се е всяка вечер и е бил сигурен, че последните му записи са в безопасност. Не е никак лесно да обереш пощенски клон. Бюрокрацията в американските пощи е почти толкова надеждна, колкото и в швейцарските банки.
— Малкият ключ — каза Нили. — Не е от бюрото, нито от обществен трезор.
Ричър отново кимна.
— А от пощенска кутия.
12
Бюрокрацията в американските пощи, за която говореше Ричър, се оказа нож с две остриета. Беше късен следобед и химическото чистене, ателието за маникюр и аптеката все още бяха отворени. Но пощенският клон вече беше затворен. Работното време беше до четири.
— Утре ще дойдем — каза Нили. — Явно цял ден ще обикаляме с колата. Трябва да отидем и до фирмата на Суон. Освен ако не се разделим.
— Ще трябва да бъдем заедно — отвърна Ричър. — Но може би пък ще се появи някой от другите, за да ни помогне.
— Надявам се — каза Нили. — И то съвсем не защото ме мързи.
Тя извади мобилния си телефон и за всеки случай, като някакъв малък ритуал, погледна миниатюрния дисплей.
Нямаше нови съобщения.
На рецепцията в хотела също нямаше съобщения за тях. Нито на телефонния секретар в стаята им. Нито един от двата лаптопа на Нили не беше получил електронна поща.
Нищо.
— Не е възможно да не ни обърнат внимание — каза тя.
— Не — съгласи се Ричър. — Не биха го направили.
— Започва да ме обзема много лошо предчувствие.
— Аз имам лошо предчувствие още откакто отидох до онзи банкомат в Портланд. Похарчих всичките си пари, за да заведа една жена на вечеря. Два пъти. Вече ми се иска да си бяхме останали вкъщи и да си бяхме поръчали пица. Тогава сигурно тя щеше да плати и изобщо нямаше да се забъркам в тази история.
— Коя е тя?
— Жена, с която се запознах случайно.
— Готина ли е?
— Като плюшено мече.
— По-готина от Карла Диксън?
— Почти толкова.
— По-готина от мен?
— Че това възможно ли е?
— Спа ли с нея?
— С кого?
— С жената от Портланд.
— Защо питаш?
Нили не отговори. Вместо това разбърка петте листа с адреси и телефони като карти за игра, подаде два на Ричър и задържа три за себе си. На Ричър му се паднаха Тони Суон и Карла Диксън. Той се зае със стационарния телефон и първо опита с номера на Суон. Остави го да звънне трийсет, четирийсет пъти, но никой не отговори. Тогава прекъсна връзката и опита с номера на Диксън. Код 212, за Ню Йорк. Никой не отговори. Телефонът звънна шест пъти и се включи секретар. Ричър чу познатия глас на Диксън, изчака звуковия сигнал и остави същото съобщение като преди:
„Тук Джак Ричър с десет-трийсет от Франсис Нили в хотел «Бевърли Уилшър» в Лос Анджелис, щата Калифорния. Размърдай си задника и върни обаждането.“
Поколеба се и добави:
„Моля те, Карла. Наистина трябва да се чуем.“ После затвори. Нили затвори мобилния си телефон и поклати глава.
— Лоша работа — каза тя.
— Може би всичките са в отпуск.
— Едновременно?
— Може би са в затвора. Не бяхме от кротките.
— Първо там проверих. Не са в затвора.
Ричър замълча.
— Ти наистина харесваше Карла, нали? — попита Нили. — Сега по телефона звучеше направо нежно.
— Всичките ви харесвах.
— Да, но особено нея. Спал ли си с нея?
— Не — отвърна Ричър.
— Защо не?
— Защото аз я повиках в отряда. Бях неин командир. Не се прави така.
— Това ли беше единствената причина?
— Вероятно.
