за гладене съскаха. Над главите им се движеше конвейер с дрехи в найлонови чували. Собственикът се потеше от работа. Май заслужаваше да притежава не една, а две улици с магазини. Или три. А може би вече ги имаше.
Ричър премина директно към въпроса.
— Кога за последен път видя Калвин Франц?
— Почти не го виждах — отвърна човекът. — Първата му работа беше да боядиса прозореца отвътре.
Звучеше раздразнен от този факт, тъй като щеше да му се наложи да изстърже боята, преди пак да даде помещението под наем.
— Сигурно си го виждал, когато идва и си тръгва — каза Ричър. — Обзалагам се, че ти имаш най- дългото работно време тук.
— Е, сигурно съм го виждал понякога — съгласи се човекът.
— И кога спря да го виждаш?
— Преди три-четири седмици.
— Точно преди онези хора да дойдат и да ти поискат ключ от неговия офис?
— Какви хора?
— Хората, на които си дал ключа.
— Те бяха ченгета.
— Вторите наистина са били ченгета.
— Първите също.
— Показаха ли ти служебни карти?
— Трябва да са ми показали.
— Не вярвам — каза Ричър. — Според мен вместо това са ти показали банкнота от сто долара. Или две-три такива банкноти.
— Е и? И ключът си е мой, и сградата е моя.
— Как изглеждаха тези хора?
— Защо трябва да ви казвам?
— Защото мистър Франц ни беше приятел.
— Беше?
— Той е мъртъв. Някой го е хвърлил от хеликоптер.
Собственикът на химическото чистене само сви рамене.
— Не ги помня.
— Те са разбили магазина ти — каза Ричър. — Каквото и да са ти платили, няма да покрие ремонта.
— Ремонтът е моя грижа. Сградата си е моя.
— Ами ако останеш само с една димяща купчина пепел вместо сграда? Ако довечера се върна и запаля цялата улица?
— Ще отидеш в затвора.
— Едва ли. С твоята памет изобщо няма да можеш да ме опишеш на полицаите.
Човекът помисли малко и реши да отговори:
— Бяха бели. Двама. Със сини костюми. Нова кола. Обикновени хора.
— И толкова?
— Обикновени бели мъже. Не бяха ченгета. Бяха прекалено излъскани и богати за ченгета.
— Нищо по-конкретно?
— Ако можех, щях да ви кажа. Все пак са разбили магазина ми.
— Добре.
— Съжалявам за вашия приятел. Изглеждаше свестен.
— Наистина беше свестен — каза Ричър.
14
Ричър и Нили се върнаха в пощата. Помещението беше малко и прашно. Типично учреждение. Кипеше обичайната работа за делнична утрин. Пред един служител чакаха на опашка няколко души. Нили подаде на Ричър ключовете на Франц и застана на опашката. Ричър пристъпи към гишето в дъното и взе първия формуляр, който му попадна. Беше бланка за потвърждение на получена пратка. Той взе химикалката, закачена на верижка, и се престори, че попълва бланката. Завъртя се встрани, подпря лакът на гишето и продължи да движи ръката си. Хвърли поглед към Нили. Оставаха й около три минути, преди да й дойде редът. Ричър използва това време, за да огледа пощенските кутии.
Бяха наредени по цялата задна стена на помещението. В три различни размера. Малки, средни и големи. Шест реда малки кутии, четири реда средни кутии под тях и три реда от най-големите кутии, близо до пода. Общо сто и осемдесет малки, деветдесет и шест средни и петдесет и четири големи. Триста и трийсет кутии с различни размери.
Коя беше кутията на Франц?
Със сигурност беше една от най-големите. Франц имаше собствена кантора, която със сигурност е получавала доста поща. Част от нея вероятно е пристигала в големи дебели пликове. Кредитни справки, финансова информация, съдебни преписки, фотографии с различен размер. Всичките — в големи дебели пликове. Както и специализирани списания. Значи кутията му задължително беше от големите.
Но коя точно?
Нямаше как да прецени. Ако Франц можеше да избира, щеше да вземе крайната дясна кутия на най- горния ред. Защо да влиза по-навътре и да се навежда до линолеума? Но Франц не е можел да избира свободно. Когато човек поиска пощенска кутия, дават му, която е свободна. Кутиите се освобождават, когато някой умре или напусне града. Беше въпрос на късмет коя ще ти се падне. Шансът да я открие беше едно на петдесет и четири.
Ричър пъхна лявата си ръка в джоба и опипа ключа на Франц. Предположи, че ще му трябват по две-три секунди на ключалка, за да ги провери. В най-лошия случай търсенето щеше да му отнеме цели три минути край пощенските кутии. Където всички щяха да го виждат. А всъщност имаше и още по-лош вариант — да се опита да отвори някоя кутия пред очите на истинския й собственик, който е дошъл междувременно. Щяха да последват въпроси, оплаквания, скандал, обаждане в полицията и евентуално подвеждане под отговорност. Ричър изобщо не се съмняваше, че ще успее да излезе от пощенския клон невредим, но не искаше да напусне с празни ръце.
Чу Нили да казва:
— Добро утро.
Хвърли поглед наляво и я видя на гишето. Беше се привела напред, за да привлече вниманието на служителя. Забеляза как очите му се срещат с нейните. Пусна химикалката и извади ключа от джоба си. Небрежно пристъпи към редицата от пощенски кутии и опита първата ключалка от ляво на дясно на най- горния ред.
Провал.
Завъртя ключа по часовниковата стрелка и обратно. Не поддаде. Измъкна го и пробва с по-долната ключалка. Провал. И с най-долната. Провал.
Нили беше задала някакъв дълъг и сложен въпрос за цените на пратките с въздушна поща. Подпираше се с лакти на гишето. Караше пощенския служител да се чувства най-важния човек на земята. Ричър се премести надясно и опита отново, с най-високата пощенска кутия от съседната колона.
Провал.
Беше опитал четири, оставаха петдесет. Беше изразходвал дванайсет секунди, а шансовете му се бяха подобрили от 1,85 процента на 2 процента. Провери по-долната кутия. Провал. Приклекна и провери най- долната кутия.
Провал.
Остана приклекнал и се премести надясно. Започна със следващата колона, от най-долната кутия. Нямаше късмет с нея. Нито с по-горната. Нито с най-горната. Беше проверил девет кутии за двайсет и пет секунди. Нили продължаваше да говори със служителя на гишето. В този момент Ричър усети, че някаква
