— Добре.
— Какво знаеш за работата им? — попита Ричър. — Има ли някаква логична причина човек да не може да се свърже с тях в продължение на няколко дни?
— Предполагам, че на О’Донъл понякога му се налага да лети в чужбина — отвърна Нили. — Занимава се с обичайните дейности за частен детектив. Сигурно трябва да ходи по хотелите на островите, за да търси доказателства за развод. Или навсякъде по света, ако издирва бивши съпрузи, които не си плащат издръжката. Същото е и с отвличанията на деца или родителските права. Понякога, когато хората искат да осиновят дете от Източна Европа, Китай или другаде, също наемат частен детектив, за да са сигурни, че всичко с него е наред. Има всякакви възможни причини.
— Но?
— Но ми е много трудно да повярвам в някоя от тях.
— Ами Карла?
— Предполагам, че може да е на Каймановите острови, за да търси парите на някой клиент. Но това се прави по-скоро по Интернет, от офиса. Все пак самите
— А къде са?
— Те са виртуални. Съществуват само като електрически импулси в компютрите.
— А Санчес и Ороско?
— Те работят в затворена общност. Не виждам причина изобщо да им се налага да напускат Лас Вегас. Не и по работа.
— Какво знаем за компанията на Суон?
— Че съществува. Че функционира. Регистрирана е. Има адрес. Почти нищо друго.
— И можем да предположим, че има проблеми със сигурността, иначе нямаше да наемат Суон.
— Всички компании, които работят за отбраната, имат проблеми със сигурността. Или поне им харесва да си мислят така, защото им помага да се чувстват по-важни.
Ричър не отговори. Седеше и гледаше през прозореца. Стъмваше се. Един дълъг ден отиваше към своя край.
— Франц не е ходил в офиса си в деня, когато е изчезнал — каза той.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм. Нали ключовете му бяха у Анджела. Той ги е оставил вкъщи. Значи този ден е ходил другаде.
Нили не отговори.
— Освен това съм сигурен, че собственикът на магазините на неговата улица е видял лошите — продължи Ричър. — Ключалката на Франц не беше разбита. Не са взели ключа от Франц, защото той не е бил у него. Значи са го взели от собственика. И той ги е видял. Така че утре, освен всичко останало, трябва да открием и него.
— Франц трябваше да ми се обади — каза Нили. — Щях да зарежа всичко и да дойда.
— И на мен ми се иска да ти се беше обадил — каза Ричър. — Ако беше дошла, нямаше да се стигне до тази гадост.
Ричър и Нили вечеряха в ресторанта на хотела, където бутилка минерална вода от Норвегия струваше осем долара. След това си пожелаха „лека нощ“, разделиха се и всеки се прибра в стаята си. Миниатюрната стая на Ричър беше два етажа под апартамента на Нили. Той се съблече, взе си душ, сгъна си дрехите и ги сложи под матрака, за да се изгладят. Легна, сплете пръсти под главата си и се загледа в тавана. В продължение на една минута Ричър мисли за Калвин Франц в откъслечни ярки образи като в телевизионна реклама на политик. В паметта му някои от тях бяха избледнели, но на всичките Франц се движеше, говореше, смееше се, беше пълен с енергия. После към него се присъедини и Карла Диксън, дребничка, мургава, саркастична, усмихната също като Франц. Там беше и Дейв О’Донъл — висок, рус и елегантен като брокер с нож в джоба. Както и Хорхе Санчес — жилав, с присвити очи и полуусмивка, разкриваща един златен зъб, която беше най-яркото изражение на задоволство, което си позволяваше. И Тони Суон — колкото висок, толкова и широк. И Мануел Ороско, който непрекъснато щракаше запалка „Зипо“, защото му харесваше звукът. Дори Стан Лори беше там, поклащаше глава и барабанеше с пръсти по масата в ритъм, който само той чуваше.
После Ричър примигна, за да прогони всички образи, затвори очи и заспа в десет и трийсет вечерта, в края на един дълъг ден.
Десет и трийсет вечерта в Лос Анджелис беше един и трийсет на следващата сутрин в Ню Йорк, където последният закъснял полет на Бритиш Еъруейс току-що беше кацнал на летище Джей Еф Кей. Закъснението означаваше, че служителите от имиграционните служби на терминала на Бритиш Еъруейс вече си бяха тръгнали, така че самолетът се придвижи до терминал 4 и разтовари пътниците си в общата зала за пристигащи. Трети на опашката се оказа пътник от първа класа, който беше прекарал по-голямата част от полета в дрямка на място 2К. Беше среден на ръст и на тегло, скъпо облечен и излъчваше особената самоуверена вежливост, присъща на хората, осъзнаващи какъв късмет са имали, че цял живот са били богати. Изглеждаше на четирийсет. Имаше гъста черна коса — лъскава и идеално подстригана, мургав тен и правилни черти. Можеше да бъде индиец, пакистанец, иранец, сириец, ливанец, алжирец, дори израелец или италианец. Паспортът му беше британски и не предизвика никакво съмнение у служителя от имиграционните служби, както и пръстовите отпечатъци от показалците с добре поддържан маникюр. Седемнайсет минути след като беше разкопчал предпазния си колан в самолета, мъжът вече крачеше енергично към редицата от таксита пред летището в бляскавата нюйоркска нощ.
13
В шест часа на следващата сутрин Ричър се качи до апартамента на Нили. Тя вече беше будна, беше си взела душ и изглеждаше така, сякаш бе тренирала поне един час. Може би в стаята си, може би във фитнеса на хотела. Може би беше ходила да тича. Тялото й изглеждаше стройно и жизнено, с очертани мускули, които подсказваха, че във вените й циркулира предостатъчно кислород.
Поръчаха си закуска от румсървис и докато я чакаха, направиха още един безполезен опит на телефоните. Никой не отговори нито в Лос Анджелис, нито в Невада, нито в Ню Йорк, нито във Вашингтон. Този път не оставиха съобщения. Не набраха повторно. И когато затвориха, повече не говориха за това. Просто седяха мълчаливо, докато сервитьорът не се появи, а сетне закусиха с яйца, палачинки, бекон и кафе. След това Нили се обади на паркинга, за да докарат колата й.
— Първо до офиса на Франц, нали? — попита тя.
Ричър кимна.
Двамата слязоха с асансьора, качиха се в мустанга и поеха по „Ла Сиенега“ до пощенския клон в Кълвър Сити.
Паркираха точно пред разбития офис на Франц и се върнаха пеш покрай химическото чистене, ателието за маникюр и аптеката. Пощенският клон беше празен. На вратата висеше табела, според която работното време беше започнало преди половин час. Очевидно, ако бяха идвали клиенти, вече си бяха тръгнали.
— Не можем да го направим, когато няма никой — отбеляза Ричър.
— Нека първо да намерим собственика — предложи Нили.
Попитаха в аптеката. Зад щанда, под примитивна охранителна камера, стоеше възрастен мъж в бяла престилка. Той им каза, че управителят на магазините по улицата е собственикът на химическото чистене. Говореше със сдържаната неприязън, която наемателите винаги изпитват към хазяите си. Разказа им кратката му професионална биография — след като се върнал от войната в Корея, отворил химическото чистене и използвал печалбите от него, за да купи всички офиси на улицата и да ги дава под наем. Американската мечта в действие. Ричър и Нили му благодариха, излязоха на улицата, подминаха ателието за маникюр и влязоха в химическото чистене, където веднага откриха човека, който им трябваше. Той работеше в претъпкано помещение с натежал от химикали въздух. Шест големи сушилни се въртяха. Масите
