жена застава вляво от него. Жената отвори кутията си, която беше от най-високите. Изрови отвътре голяма купчина боклуци. Започна да я преглежда, без да се отмества.
Жената отстъпи. Той се премести надясно и се зае с четвъртата колона. Нили продължаваше да говори. Служителят продължаваше да я слуша. Ключът не стана в най-горната ключалка. Нито в средната. Нито в най-долната.
Дванайсет проверени кутии. Вероятността за пробив бе нараснала на едно към четирийсет и две. По- добра, но недостатъчно. Ключът не стана на нито една от кутиите в петата колона. Нито в шестата. Осемнайсет проверени кутии. Една трета. Шансовете му непрекъснато се подобряваха.
Нили продължаваше да говори. Ричър я чуваше зад гърба си. Осъзнаваше, че хората на опашката зад нея вероятно започват да губят търпение. Сигурно пристъпваха от крак на крак. И се озъртаха — отегчени и любопитни.
Ричър се зае със седмата колона от горе на долу. Завъртя ключа. Той не помръдна. Нито в средната кутия. Нито в най-долната. Той пристъпи надясно. Нили беше спряла да говори. Сега служителят й обясняваше нещо. Тя се преструваше, че не схваща. Ричър отново пристъпи надясно. Осма колона. Ключът не отвори най-горната кутия. В пощенския клон беше настъпила тишина. Ричър усещаше погледите на хората по гърба си. Отпусна ръка и провери средната кутия в осмата колона.
Завъртя ключа. Звукът му се стори много силен.
Провал.
В пощенския клон цареше тишина.
Ричър опита с най-долната кутия от осмата колона.
Завъртя ключа.
Ключалката се отвори.
Ричър отстъпи една крачка, отвори вратичката докрай и приклекна. Пощенската кутия беше претъпкана. Дебели пликове, големи кафяви пликове, големи бели пликове, писма, каталози, списания в прозрачни опаковки, пощенски картички.
Във фоайето отново заговориха.
— Много ви благодаря за помощта — каза Нили.
После Ричър чу нейните отдалечаващи се стъпки. Чу как опашката пристъпва напред към гишето. Долови как хората отново се изпълват с надежда, че ще успеят да си свършат работата, преди да умрат от старост. Пъхна ръка в пощенската кутия и избута съдържанието й напред. Натрупа всичко на стегната купчина, хвана я с две ръце и се изправи. Пъхна купчината под мишница, заключи кутията, прибра ключа в джоба си и спокойно се отдалечи.
Нили го чакаше в мустанга, паркиран през три къщи. Ричър се наведе, изсипа пощата върху арматурното табло и седна в колата. После претърси купчината и откри четири малки подплатени плика, адресирани до Франц с неговия собствен почерк, който Ричър познаваше добре.
— Прекалено малки са за дискове — отбеляза той.
Нареди ги по датите от пощенското клеймо. Последното беше от сутринта, в която беше изчезнал Франц.
— Значи е пуснато в пощата предишната вечер — каза Ричър.
Той отвори плика и извади малък сребрист предмет. Нещо метално, плоско, пет на два сантиметра, тънко, с пластмасова капачка в единия край. Приличаше на висулка от ключодържател. На него беше отпечатано „128 МВ“.
— Какво е това? — попита Ричър.
— Флаш памет — обясни Нили. — По-модерната версия на дискетите. Няма движещи се части, а събира сто пъти повече данни.
— Какво ще правим с нея?
— Ще я включим в някой от моите компютри и ще видим какво съдържа.
— Просто така?
— Освен ако не е защитена с парола. Което е доста вероятно.
— Няма ли някаква програма, с която да разбием паролата?
— Преди имаше, но вече не. Защитите стават все подобри. Или все по-лоши, в зависимост от гледната точка.
— Тогава какво ще правим?
— Докато караме, ще си запълним времето, като съставяме списъци наум. С най-вероятните варианти за парола. Като едно време. Предполагам, че ще имаме право на три грешки, преди данните да се изтрият сами от флаш паметта.
Тя запали двигателя и се отдели от бордюра. Направи стегнат обратен завой на аварийната лента пред магазините и пое обратно на север към „Ла Сиенега“.
Мъжът в тъмносиния костюм ги проследи с поглед. Беше отпуснат ниско зад волана на тъмносиния си крайслер, на четирийсет метра от тях, на мястото за паркиране пред аптеката. Отвори мобилния си телефон и набра номера на шефа си.
— Този път изобщо не се занимаваха с офиса на Франц — съобщи той. — Вместо това говориха със собственика. После дълго време стояха в пощата. Мисля, че Франц е изпращал поща до себе си. Затова не можахме да го намерим. И вероятно вече е у тях.
15
Нили пъхна флаш паметта в един слот отстрани на лаптопа си. Ричър погледна екрана. В продължение на една секунда не се случи нищо, после се появи иконка. Приличаше на стилизирано изображение на самия предмет, който току-що беше пъхнала в компютъра. На етикетчето пишеше „без име“. Нили прокара показалец по тъчпада и чукна два пъти върху иконката.
Тя разцъфна в искане за парола, което запълни целия екран.
— По дяволите!
— Беше неизбежно — каза Ричър.
— Някакви идеи?
Едно време Ричър беше разбивал много компютърни пароли. Както винаги, важно беше да разсъждаваш точно като човека, който ги е измислил. Да се слееш с него. Истинските параноици използваха дълги сложни серии от малки букви, главни букви и цифри, които не означаваха абсолютно нищо дори за тях самите. Такива пароли бяха практически непробиваеми. Но Франц не беше параноик. Беше спокоен човек, който се отнасяше с уважение, но и с известна ирония към изискванията за сигурност. Освен това беше по-добър с думите, отколкото с цифрите. Имаше интереси и хобита. Неща, които обичаше и на които беше верен. И слонска памет.
Ричър започна да изрежда:
— Анджела, Чарли, Майлс Дейвис, „Доджърс“, Куфакс, Панама, Пфайфър, „ВПБ“, Бруклин, Хайди или Дженифър.
Нили записа всичките имена на нова страница в бележника си.
— Защо точно тези? — попита.
— За Анджела и Чарли е очевидно. Това е семейството му.
— Прекалено очевидно.
— Може би. А може би не. Майлс Дейвис беше любимият му изпълнител, „Доджърс“ бяха любимият му отбор, а Санди Куфакс — любимият му играч.
— Възможно е. А Панама?
