— Веднага след като се роди Чарли — отвърна тя. — Искахме истински дом. Бяхме много щастливи тук. Къщата е малка, но ние нямахме нужда от повече.
— Какво стана последния път, когато го видяхте?
— Той излезе сутринта както обикновено. Но не се върна.
— Кога беше това?
— Пет дни, преди да дойдат полицаите и да ми кажат, че са намерили тялото му.
— Той говореше ли с вас за работата си?
— Чарли? — попита Анджела. — Искаш ли нещо за пиене?
— Не, мамо — отвърна момчето.
— Калвин говореше ли с вас за работата си? — повтори Ричър.
— Не много — отвърна Анджела. — Понякога от някое филмово студио му поръчваха да провери някой актьор, за да знаят с кого си имат работа. Той ми разказваше клюки. Но нищо повече.
— Едно време беше доста прям човек — каза Ричър. — Казваше онова, което мисли, без да се съобразява с никого.
— Такъв си беше. Мислите, че е обидил някого ли?
— Не, просто се чудех дали се е опитал да се промени. И ако не, дали това ви е харесвало.
— Много ми харесваше. Всичко в него ми харесваше. Уважавам хората, които казват истината.
— Значи няма да имате нищо против да бъда прям с вас?
— Не, нищо против.
— Смятам, че криете нещо от нас.
11
Анджела Франц отново седна на креслото и попита:
— Какво смятате, че крия от вас?
— Нещо, което може да се окаже полезно.
— Полезно? Има ли нещо, което може да ми бъде полезно в този момент?
— Не само на вас. Помислете и за нас. Калвин е бил ваш, защото сте се омъжили за него. Но освен това той беше и наш, защото работехме заедно. Ние имаме право да научим какво се е случило с него, дори вие да не искате.
— Защо смятате, че крия нещо?
— Защото всеки път, когато се доближавам до някой конкретен въпрос, вие го отбягвате. Попитах ви по какво е работил Калвин и вие се заехте да ни настанявате да седнем. Попитах ви втори път и вие се обърнахте към Чарли, за да му кажете да излезе да си играе. При това не за да не чуе отговора, а защото междувременно взехте решение изобщо да не отговаряте.
Анджела го погледна в очите от другата страна на миниатюрната стая.
— И какво следва? Ще ми счупите ръката? Калвин ми е разказвал как веднъж сте счупили ръката на някакъв човек по време на разпит. Или беше Дейв О’Донъл?
— Сигурно съм бил аз — отвърна Ричър. — О’Донъл по-скоро чупеше краката на хората.
— Заклевам се, че не крия нищо от вас — каза Анджела. — Нищичко. Не знам по какво работеше Калвин, защото той не ми каза.
Ричър отвърна на погледа й, взря се дълбоко в обърканите й сини очи и реши да й повярва, поне донякъде. Тя все пак криеше нещо, но не беше задължително то да е свързано с Калвин Франц.
— Добре — въздъхна той. — Извинявам се.
После двамата с Нили си тръгнаха. Но не преди мисис Франц да им обясни как да стигнат до офиса на Калвин в Кълвър Сити, а те отново да й поднесат кратки съболезнования и да стиснат студената й крехка ръка.
Мъжът на име Томас Брант ги видя, когато си тръгнаха. Намираше се на двайсет метра от своя форд краун виктория, паркиран на четирийсет метра западно от къщата на Франц. Той точно идваше от магазинчето на ъгъла с чаша кафе в ръка. Забави крачка и проследи Ричър и Нили, докато завиваха зад ъгъла на стотина метра от него. После отпи от кафето си, а с другата ръка набра номера на шефа си Къртис Мони и остави съобщение, в което описваше какво е видял току-що.
В същия момент мъжът в тъмносиния костюм вървеше към тъмносиния си крайслер на паркинга на хотел „Бевърли Уилшър“. Беше останал с петдесет долара по-малко, които служителят на рецепцията прие като подкуп, но се беше сдобил с нова информация, която го объркваше. Той се обади на шефа си по мобилния телефон и каза:
— Според човека на рецепцията едрият мъж се казва Томас Шанън, но в нашия списък няма такъв.
— Според мен нашият списък е точен — отвърна шефът му.
— И аз така смятам.
— Значи спокойно можем да предположим, че Томас Шанън е измислено име. Очевидно тези хора не се отказват лесно от старите си навици. Продължаваме според плана.
Ричър изчака, докато завият зад ъгъла на улицата на Франц, преди да попита:
— Видя ли кафяв форд краун виктория?
— Паркиран — отвърна Нили. — На четирийсет метра западно от къщата, от другата страна на улицата.
— Мисля, че видях същата кола пред „Денис“.
— Сигурен ли си?
— Не съвсем.
— Старите краун виктория се срещат често. Използват ги като таксита и коли под наем от евтини компании.
— Предполагам, че си права.
— Освен това беше празна — продължи тя. — Няма нужда да се тревожим за празни коли.
— Пред „Денис“ не беше празна. Вътре имаше човек.
— Ако е била същата кола.
Ричър спря.
— Искаш ли да се върнем? — попита Нили.
Ричър постоя малко, поклати глава и продължи:
— Не. Сигурно греша.
На магистрала 10 в източна посока имаше задръстване. И двамата не познаваха Лос Анджелис толкова добре, че да рискуват да минат по обиколните улици, така че изминаха петте мили по магистралата до Кълвър Сити по-бавно от пешеходец. Накрая стигнаха до кръстовището на „Венис“ и „Ла Сиенега“, а оттам следваха инструкциите на Анджела Франц до офиса на покойния й съпруг. Беше обикновена ниска кафява сграда в редица от подобни на нея, в края на която се намираше пощата. Не беше истинска пощенска станция, а само едно помещение с гише. Ричър не знаеше как точно се наричаха тези места. Може би пощенски клон? До него имаше евтина аптека, ателие за маникюр и химическо чистене. След това беше офисът на Франц. Стъклото на входната врата и на прозореца беше боядисано отвътре с кафява боя на височина човешки бой, така че само отгоре оставаше небоядисана ивица, през която да влиза светлина. По горния ръб на боята имаше линия в черно и златно. На вратата, отново в черно и златно, на височината на гърдите беше написано „Дискретни разследвания Калвин Франц“ и телефонен номер — просто и ясно.
— Тъжна история — каза Ричър. — Не мислиш ли? Да стигнеш дотук, след като си бил в голямата военна машина.
