Лий се замисли за момент, за да си припомни списъка на ФБР. Кимна.
— Чист ли беше? — попитах.
— Да — отговори тя.
— Тогава си представи как е тръгнала Сюзан. Преживява кошмар. Не е сигурна обаче колко зле е положението. Не е в състояние да повярва, че е толкова зле, колкото й минава през ум. Може да е някаква гадна шега или празна заплаха. Блъф. Но не е сигурна. Облечена е с дрехите, с които ходи на работа. Черен панталон, бяла блуза. Отправя се към неизвестно място в големия лош град. Тя е сама жена, живее във Вирджиния, работи с военни от години. Решава да вземе пистолета си. Вероятно е бил омотан в чорап, защото го пази в гардероба. Взема чантата си. Тръгва. Попада в задръстване. Обажда се по телефона. Може и те да са й се обадили. Не искат да чуят. Те са фанатички, те са чужденки. Не могат да разберат. Мислят си, че задръстването е оправдание, нещо като „кучето ми изяде домашното“.
— После получава съобщението в полунощ.
— И се преоблича. Работата е там, че
Хваната е в капан. Може само да седи в колата и да мисли. Няма алтернатива. И взема решение. Да отмъсти за сина си. Съставя си план. Изважда пистолета от чорапа. Колебае се. После вижда черното яке, захвърлено на задната седалка, може би миналата зима. Трябват й тъмни дрехи. Облича якето. В края на краищата се измъква от задръстването и пристига в Ню Йорк.
— А поведението й на атентатор самоубиец?
— Била е нормален човек. Може би мисълта за убийство предизвиква същите емоции като мисълта за самоубийство. Това е. Изкачвала се е към върха. Но не го е била достигнала все още. А аз я прекъснах прекалено рано. И тя сложи край. Избра другия изход. Може би до Петдесет и девета улица щеше да е готова.
— По-добре, че й е била спестена тази битка.
— Може би щеше да победи. Лайла е очаквала тя да извади нещо от джоба или чантата си. Щеше да има елемент на изненада.
— Имала е револвер с шест патрона. Онези са били двайсет и двама.
Кимнах.
— Щеше да умре, разбира се. Но може би щеше да умре удовлетворена.
Тереза дойде да ме види в хотела на другия ден. Каза ми, че Сансъм е открил вероятното място с дължина около километър и пътните патрули са го заградили с оранжеви конуси. Три часа след началото на търсенето намерили мобилния телефон на Сюзан. Малко след това, на метър от него, намерили и флаш паметта.
Била смачкана. На парчета. Неизползваема.
Заминах от Ню Йорк на следващия ден. Тръгнах на юг. През голяма част от следващите две седмици се мъчих да отгатна какво може да е имало на онази снимка.
Идваха ми наум всякакви варианти, включително нарушаване на шериата, или неща, свързани с домашни животни. Въображаемите зловещи сценарии от долината Коренгал се редуваха със спомена как удрям Лайла Хот по лицето. Ляв, прав, хрущенето на счупена кост и хрущял под юмрука ми. Обезобразеното лице. Епизодът непрекъснато се връщаше в съзнанието ми. Не знам защо. След това я прободох с нож и я удуших, но едва си спомнях как го бях направил. Може би да удрям жена беше в сериозен разрез с ценностите ми. Нелогично.
В края на краищата образите избледняха и ми омръзна да гадая какво е правил Осама бин Ладен с козите си. След месец забравих всичко. Раната ми зарасна чудесно. Белегът беше тънък и бял. Шевовете бяха прави и малки. Коремът ми беше като учебник — този шев е направен правилно, а този — не. Никога обаче не забравих как по-раншният груб шев спаси живота ми. Всичко се връща. Бях получил отлично наследство от атентата в Бейрут, планиран, платен и извършен от неизвестни лица.
Информация за текста
© 2009 Лий Чайлд
© 2009 Владимир Германов, превод от английски
Lee Child
Gone Tomorrow, 2009
Сканиране, разпознаване и редакция: ultimat, 2009
Издание:
Лий Чайлд. Утре ме няма
Издателство „Обсидиан“, София, 2009
Редактор: Матуша Бенатова
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN–978–954–769–206–0
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14717]
Последна редакция: 2009-11-27 23:00:00
