Утре ме няма

— Добре.

Надигнах се до седнало положение. Не ме заболя изобщо. Реших, че са ме натъпкали с болкоуспокояващи. Вдигнах колене нагоре и мушнах глава под чаршафа, вдигнах халата и погледнах раната. Не можах да я видя. Бях бинтован от бедрата до гърдите.

— Каза, че можеш да ни заведеш много близо до нея — добави Сансъм.

Поклатих глава.

— Вече не мога. Мина време. Ще трябва да налучкваме.

— Чудесно. Значи си ни лъгал през цялото време. Не знаеш къде е.

— Знаем как стоят нещата в общи линии — обясних аз. — Планирали са близо три месеца и са започнали да изпълняват плана си последната седмица. Принудили са Сюзан, като са я изнудили с Питър. Дошла е дотук с колата си от Анандейл, попаднала е в четиричасово задръстване от девет вечерта до един сутринта, после е пристигнала в Манхатън малко преди два сутринта. Предполагам, че можем да определим съвсем точно кога е излязла от тунела „Холанд“. Остава да пресметнем времето назад и да видим къде точно е била колата й по време на задръстването в полунощ.

— Защо ни е това?

— Защото в полунощ е изхвърлила флаш паметта през прозореца на колата си.

— Откъде знаеш?

— У нея нямаше мобилен телефон.

Сансъм погледна Лий. Лий кимна.

— Ключове и портмоне. Нищо друго — потвърди тя. — Също и в колата й. ФБР описа всичко.

— Не всички използват мобилен телефон — опита се да спори Сансъм.

— Така е — кимнах. — Аз. Единственият човек на света без мобилен телефон. Естествено, жена като Сюзан би трябвало да има поне един.

— Имаше — каза Джейкъб Марк.

— И какво от това? — попита Сансъм.

— Лайла и Светлана са определили краен срок. Почти сигурно е изтичал в полунощ. Сюзан не е дошла, двете са започнали да действат. Заплашили са я и са започнали да изпълняват заканата си. И са го доказали. Изпратили са снимка по мобилния й телефон. Може би видеоклип. Питър върху плочата и първия дълъг срез. В полунощ на практика животът на Сюзан се е променил. Била е безпомощна в онова задръстване. Телефонът в ръката й изведнъж е станал отвратителен и ужасяващ. Хвърлила го е през прозореца. После е изхвърлила и флаш паметта, която се е превърнала в символ на всичките й проблеми. И телефонът, и флаш паметта трябва да са още там, на магистралата. Няма друго обяснение.

Всички мълчаха.

— Вероятно са някъде в разделителната ивица — продължих. — Сюзан е бързала и може би подсъзнателно е карала в скоростната лента. Бихме могли да засечем мобилния й телефон, но мисля, че вече е късно — батерията сигурно е изтощена.

В стаята настъпи мълчание. Цяла минута. Чувах само жуженето на медицинската апаратура.

— Това е безумно — отбеляза Сансъм. — Двете би трябвало да са наясно, че няма да получат флаш паметта, ако изпратят снимките на Сюзан. Което би означавало да се откажат от лоста си за въздействие. След това Сюзан би могла да отиде направо в полицията.

— Има два отговора — казах. — Тези две жени наистина бяха безумни в известен смисъл. Бяха фундаменталисти. Играеха друга роля пред външни хора, но вътрешно за тях всичко беше черно или бяло. Без нюанси. Заплахата си е заплаха. Полунощ си е полунощ. Във всеки случай рискът за тях е бил минимален. Изпратили са човек да следи Сюзан още от началото. Той е трябвало да се погрижи тя да изпълни каквото са искали от нея.

— Кой е бил?

— Двайсетият. Не вярвам, че е попаднал във Вашингтон погрешка. Не е изпуснал самолета в Истанбул. Променили са плана в последната минута. Просто са си дали сметка, че ще имат нужда от някого на място във Вашингтон. Или по-вероятно на другия бряг на реката в някое от общежитията на Пентагона. Заминал е право за там. После е проследил Сюзан на север, докато е пътувала насам. Пет, до десет коли след нея, както правите вие. Което е било чудесно, преди да настъпи задръстването. Пет до десет коли при задръстване е равносилно на километър. Никой не може да помръдне, ако пред теб се окаже голям джип. Не можеш да видиш нищо, и толкова. Не е видял какво се е случило. Но я е следвал. Беше във влака, с фланелката на НБА. Стори ми се познат, когато го видях отново. Нямаше как да се уверя обаче, защото секунда след това го застрелях в лицето. Беше неузнаваем.

Отново настъпи мълчание.

— Добре, къде е била Сюзан в полунощ? — попита накрая Сансъм.

— Преценете сами — казах. — Вземете карта, лист и молив, сметнете средната скорост и разстоянието.

Джейкъб Марк беше от Джърси. Заговори за познати пътни полицаи. Как биха могли да помогнат. Патрулирали по магистралата денонощно. Познавали я като дланите си. Следели трафика с камери. Записите им биха могли да допълнят изчисленията на хартия. Пътните власти също можели да помогнат… Всички се включиха във важния разговор и престанаха да ми обръщат внимание. Отпуснах се на възглавницата и посетителите ми започнаха да се разотиват. Последен излезе Спрингфийлд. Той спря на прага, обърна се и ме попита:

— Как се чувстваш след случилото се с Лайла Хот?

— Отлично — ухилих се аз.

— Наистина ли? На твое място не бих се чувствал отлично. За малко щеше да се дадеш на две жени. Лоша работа. Такива неща или се правят както трябва, или изобщо не се правят.

— Нямах достатъчно патрони.

— Имаше трийсет. Трябваше да пускаш единични изстрели. Тройната стрелба е резултат на гняв. Позволил си на емоциите да надделеят. А аз те бях предупредил.

Той ме изгледа продължително с безизразно лице, после излезе в коридора и повече никога не го видях.

Тереза Лий се върна след два часа. Носеше плик с покупки. Каза ми, че болницата искала да използва леглото ми и затова нюйоркската полиция щяла да ме премести в хотел. Беше ми купила дрехи. Показа ми ги. Обувки, чорапи, джинси, боксерки, риза с размерите на изгорените в болницата. Обувките, чорапите и боксерките бяха хубави. Ризата беше странна. Беше от бял мъхест памучен плат. С дълги ръкави и вталена. На врата имаше три копчета. Като старомодна долна фланела. Щях да приличам на дядо ми. Или на златотърсач от Калифорния през 1849 г.

— Благодаря — заявих аз.

Тя ми каза, че останалите работели по математическата задача. Спорели откъде е минала Сюзан Марк, за да стигне до тунела „Холанд“. Местните използвали улици, които според означенията не водят дотам.

— Сюзан не беше местна — отбелязах.

Лий се съгласи. Според нея Сюзан би минала по обикновения, обозначен с табели маршрут.

— Няма да намерят снимката, сигурна съм — добави тя.

— Мислиш ли? — попитах.

— О, ще намерят флаш паметта, не се и съмнявам. После ще кажат, че не е можела да се разчете, че е била повредена или счупена или че на нея не е имало нищо особено.

Замълчах.

— Можеш да си сигурен — добави тя. — Познавам политиците. Познавам хората от властта. — След което попита: — Как се чувстваш след случилото се с Лайла Хот?

— Общо взето, съжалявам за станалото във влака. Със Сюзан. Ще ми се да й бях дал още няколко спирки.

— Не, аз не бях права. Не би могла да го преодолее.

— Напротив — възразих. — Имаше ли чорап в колата й?