— Била е със зимно яке при трийсет градуса температура вън.
— И се подхвърлят две имена — добави той. — Джон Сансъм и Лайла Хот, която и да е тя, по дяволите. Хот ми звучи като чуждестранно име.
— Навремето така е звучало и Маркакис.
Джейк замълча отново и аз отпих малко кафе. Трафикът по Осмо Авеню започваше да се забавя. Слънцето вече се показваше на изток. Лъчите му не бяха успоредни на уличната мрежа. Идваха под малък ъгъл и хвърляха дълги диагонални сенки.
— Дай ми нещо, с което да започна — каза Джейк.
— Не знам достатъчно — отбелязах.
— Опитай се да отгатнеш.
— Не мога. Лесно ще съчиня някаква история, но ще е пълна с пробойни. И може да се окаже изцяло погрешна.
— Опитай. Подхвърли ми нещо. Като мозъчна атака.
Свих рамене.
— Срещал ли си се някога с бивши служители на специалните части?
— Двама-трима. Може би петима или шестима, ако броим и щатските рейнджъри, които познавам.
— Вероятно не си се срещал. Повечето, които се хвалят, че са били в специалните части, просто лъжат. Също като хората, които твърдят, че са били на рок фестивала в Уудсток. Ако повярваш на всичките, ще излезе, че тълпата там е била поне десет милиона души. Или като нюйоркчани, които твърдят, че са видели как самолетите удрят кулите. Ако ги слушаш, всички са ги видели. Никой не е гледал в друга посока. Така и хората, които твърдят, че са били в специалните части, най-често фантазират. Повечето изобщо не са се измъквали от пехотата. Други дори не са били никога в армията. Просто украсяват фактите.
— Като сестра ми.
— Такава е човешката природа.
— Какво искаш да кажеш?
— Разсъждавам върху нещата, които знаем. Знаем две имена, знаем, че наближават избори, знаем, че сестра ти е била в управление „Човешки ресурси“.
— Мислиш, че Джон Сансъм лъже за миналото си ли?
— Вероятно не — отговорих. — Но подобни неща често се преувеличават. А политиката е мръсна работа. Обзалагам се, че в този момент някой вече проверява кой точно е работел в химическото чистене, което е обслужвало Сансъм преди години, и дали е имал зелена карта. Не е трудно да се досетиш, че хората се взират във фактите от миналото му — това е нещо като национален спорт.
— Значи Лайла Хот може да е журналистка. Или да е била ангажирана да проучи нещата. От някоя кабелна телевизия или радиостанция.
— Може да е опонентка на Сансъм.
— Едва ли, с това име. Не и в Северна Каролина.
— Добре, да кажем, че е журналистка или проверява фактите. Възможно е да е притиснала управление „Човешки ресурси“, за да й даде служебното досие на Сансъм. Може да е попаднала на сестра ти.
— С какво би могла да ги притисне, за да й го дадат?
— Това е първата голяма пробойна в тази версия — казах.
Наистина. Сюзан Марк беше отчаяна и изплашена. Едва ли журналист може да притисне някого чак до такава степен. Журналистите могат да са манипулативни и убедителни, но никой не се страхува от тях кой знае колко.
— Сюзан интересуваше ли се от политика?
— Защо?
— Може да не е харесвала Сансъм. Или идеите му. Може да е сътрудничила доброволно.
— Защо тогава ще е толкова изплашена?
— Защото е нарушила закона — казах. — Сърцето й сигурно се е качило в гърлото.
— А защо е носела оръжието?
— Обикновено не го ли носи?
— Не. Беше й наследство. Държеше го в чекмедже в гардероба като повечето хора.
Свих рамене. Револверът беше втората голяма пробойна във версията. Хората вадят оръжието си от гардероба поради най-различни причини. Самозащита, агресия. Никой обаче не би извадил пистолета си само защото може ненадейно да му хрумне да замине някъде.
— Сюзан не се интересуваше от политика кой знае колко — каза Джейк.
— Добре.
— Значи не може да е била свързана със Сансъм.
— Защо тогава се появи името му?
— Не знам.
— Сюзан е дошла дотук с кола. Не би могла да се качи на самолет с револвера. Вероятно вече я прибират от някой паркинг. Сигурно е дошла през тунела „Холанд“ и е паркирала някъде в района.
Джейк не каза нищо. Кафето ми изстина. Сервитьорката се беше отказала да ни предлага. Не й носехме пари. Останалите клиенти се бяха сменили поне два пъти. Хора, тръгнали на работа — бързо зареждане с енергия в подготовка за предстоящия ден.
Представих си как Сюзан Марк се готви за тежката нощ дванайсет часа по-рано. Облича се. Взема револвера на баща си, зарежда го, слага го в черната чанта. Качва се в колата, тръгва по шосе 236 към околовръстното, движи се по часовниковата стрелка, може би зарежда гориво, после поема по магистралата на север, с разширени от отчаяние очи, вперени в тъмнината напред.
— Какво?
— Нека приемем, че са имали с какво да я държат — казах. — Да приемем, че е било достатъчно сериозно. Да приемем тогава, че Сюзан е тръгнала да предаде информацията, която й е било наредено да вземе. И нека приемем, че това са били много лоши хора. Тя не е вярвала, че ще я оставят на спокойствие дори и след като им даде каквото искат. Може да си е мислела, че ще повишат залозите и ще искат още повече. Била е вътре и не е виждала по какъв начин би могла да се измъкне. Преди всичко се е страхувала много от тях. Оттук и отчаянието. Така че взема оръжието. Може да си е мислела, че с него ще успее да извоюва свободата си, но не е била оптимист по отношение на шансовете си. Казано накратко, не е смятала, че ще стигне до добър край.
— Е?
— Трябвало е да свърши нещо. Изобщо не е имала намерение да се самоубива.
— А поведенческите признаци? Онези от списъка?
— Все едно — казах. — Очаквала е там, където отива, някой друг да сложи край на живота й, може би в буквален, а може би в преносен смисъл.
14
— Това не обяснява защо е облякла зимното си яке — каза Джейкъб Марк.
Аз обаче смятах, че той греши. Обясняваше го, и то много добре. Обясняваше и факта, че е оставила колата си и е продължила с метрото. Реших, че е искала да се появи пред онзи, с когото е трябвало да се срещне, от неочаквана посока, все едно от дупка в земята, въоръжена, облечена изцяло в черно, подготвена за някакъв конфликт в тъмнината. Може би зимното яке е било единствената тъмна дреха, която е имала.
Това обясняваше и всичко останало. Ужасът, усещането за обреченост. Може би е движела устните си, защото е репетирала молби, оправдания, аргументи, дори заплахи. Може би, като е повтаряла тези неща отново и отново, са й се стрували по-убедителни? По-правдоподобни? Вдъхващи по-голямо доверие?
— Не може да е била на път да предаде каквото и да било, защото у нея не беше намерено нищо — каза Джейк.
