Утре ме няма

дреха.

Пътник номер четири носеше черна брезентова чанта като на пощальон, с ремък през рамо, дръпната напред, върху коленете. Издутините на плътната материя показваха, че в чантата има само един, при това тежък предмет.

Влакът спря на Двайсет и осма улица. Вратите се отвориха. Никой не слезе. Никой не се качи. Вратите се затвориха и влакът потегли.

Единайсета точка — ръце в чантата.

Преди двайсет години тази точка беше току-що добавена. Дотогава списъкът свършваше с десета точка. Нещата обаче се развиват. Действие, после противодействие. Израелските сили за сигурност и някои по- храбри членове на обществеността възприеха нова тактика. Ако някой събуди подозренията ви, не бягате — всъщност това няма и особен смисъл. Не можете да бягате по-бързо от шрапнел. Вместо да бягате, сграбчвате подозрителния тип в мечешка прегръдка. Притискате ръцете му до тялото. Пречите му да достигне бутона. Няколко нападения бяха предотвратени по този начин. Животът на много хора беше спасен. Атентаторите обаче също извлякоха поуки. Сега ги учат да държат пръст на бутона по всяко време, така че прегръдката да стане безпредметна. Бутонът е в чантата, до акумулатора. Следователно ръцете са в чантата.

Пътник номер четири държеше ръцете си в чантата. Капакът беше смачкан между китките й.

Влакът спря на Трийсет и трета улица. Вратите се отвориха. Никой не слезе. Самотна жена се поколеба, после пристъпи вдясно и се качи в съседния вагон. Обърнах се и през малкото прозорче отзад видях как тя сяда недалеч от мен. Две стени от стомана и пространството между вагоните. Исках да й махна да се отдалечи. В другия край на вагона имаше по-голям шанс да оцелее. Не й махнах. Не ме виждаше, а и бездруго нямаше да ми обърне внимание. Познавам Ню Йорк. Хората не се доверяват на налудничави жестове в метрото, и то нощем.

Вратите останаха отворени малко по-дълго от нормалното. В продължение на една безумна секунда си мислех да подгоня всички навън. Не го направих. Би било наистина комично. Щях да предизвикам изненада, неразбиране, може би и поради езиковата бариера. Не бях сигурен, че знам испанската дума за „бомба“. Може би bomba. Или това беше електрическа крушка? Смахнат тип, който крещи нещо за електрически крушки, нямаше да помогне на никого.

Не, електрическа крушка е bombilla, помислих си.

Може би.

Възможно.

Вън от всякакво съмнение обаче не знаех никакви балкански езици. Нито пък диалекти от Западна Африка. Макар че жената с шарената рокля може би говореше френски. Част от Западна Африка е франкофонска. А аз знаех френски. Une bombe. La femme la-bas a une bombe sous son manteau. Жената ето там държи бомба под дрехата си. Африканката с роклята може би щеше да разбере. А можеше да проумее посланието по различен начин и просто да ни последва навън.

Ако се събудеше навреме. Ако отвореше очи.

В края на краищата просто останах на мястото си.

Вратите се затвориха.

Влакът потегли.

Вторачих се в пътник номер четири. Представих си слабия палец върху скрития бутон. Бутонът вероятно беше от магазина за радиочасти. Нещо невинно, за радиолюбители. Може би струваше долар и половина. Представих си кълбото жици, черна и червена, подлепени с тиксо, сгънати, смачкани. Дебел детониращ кабел излиза от чантата и свързва под палтото й дванайсет или двайсет детонатора в дълга смъртоносна паралелна верига. Електричеството се движи със скорост, близка до скоростта на светлината. Динамитът е невероятно мощен. В затворено пространство като този железопътен вагон само взривната вълна щеше да е достатъчна, за да ни направи на пихтия. Едва ли някой от нас щеше да оцелее. Парчета кости, може би с размерите на семки от грозде. Може би стремето и наковалнята от вътрешното ухо щяха да останат невредими — те са най-малките костици в човешкото тяло и поради това статистически е най-вероятно да оцелеят.

Вторачих се в жената. Нямаше как да я доближа. Беше на около петнайсет метра от мен. Палецът й вече беше на копчето. Евтините медни контактни пластини бяха може би на три милиметра една от друга и това разстояние се свиваше и разширяваше ритмично, едновременно с ударите на сърцето й и треперенето на дланта й.

Тя беше готова да действа; аз не бях.

Влакът се понесе напред, с характерната симфония от звуци. Свистенето на въздуха в тунела, тракането на колелата върху релсите, плъзгането на токоприемника по захранващата релса, воят на моторите, писъкът на колелата по релсите на завоите.

Накъде пътуваше тя? Под какво минаваше влакът в момента? Можеше ли сграда да бъде разрушена от човек-бомба? Реших, че не може. Имаше ли някъде тълпи, които се събираха в два сутринта? Едва ли. Може би в нощните клубове, но повечето бяха останали зад нас, а и бездруго не биха я пуснали да влезе зад кадифените въжета.

Гледах я втренчено.

Твърде втренчено.

Тя го почувства.

Обърна глава бавно, плавно, сякаш движението беше предварително програмирано.

Втренчи се в мен.

Погледите ни се срещнаха.

Лицето й се промени.

Разбра, че знам.

4

Гледахме се право в очите близо десет секунди. После аз станах. Запазих равновесие и направих крачка напред. От десет метра нямаше как да не ме убие. И нямаше как да съм по-мъртъв, ако се приближа до нея. Минах покрай латиноамериканката вляво от мен. После покрай онзи вдясно с фланелката на НБА. Африканката вляво. Очите й все още бяха затворени. Движех се от ръкохватка на ръкохватка, вляво и вдясно, клатушкайки се. Пътник номер четири ме гледаше през цялото време. Жената беше изплашена, задъхана, шепнеща. Ръцете й още бяха в чантата.

Спрях на около два метра от нея.

— Много ми се иска в този случай да греша — казах аз.

Тя не отговори. Устните й продължаваха да се движат безмълвно. Дланите й помръднаха под плътния черен брезент. Тежкият предмет в чантата й се премести леко.

— Искам да видя ръцете ти — каза аз.

Тя не отговори.

— Аз съм ченге — излъгах.

Тя не отговори.

— Можем да поговорим.

Не отговори.

Отпуснах ръце. Така изглеждам по-дребен. Не толкова заплашителен. Просто някакъв едър мъж. Стоях неподвижно, доколкото позволяваше движещият се влак. Не направих нищо. Нямаше какво. Част от секундата щеше да й стигне. На мен щеше да ми е нужно повече. Само че нямаше как да направя абсолютно нищо. Можех да грабна чантата и да се опитам да я изтръгна от ръцете й. Само че ремъкът беше през рамото й и представляваше широка стегнато сплетена памучна лента. Като пожарникарски маркуч. Беше предварително прана и мачкана, както правят сега с новите неща, но въпреки това нямаше шанс да се скъса. Щях да издърпам жената от седалката и да я просна на пода.

Само че нямаше как да я доближа. Тя щеше да натисне бутона още докато протягах ръка.

Можех да направя опит да вдигна чантата нагоре, а с другата ръка да замахна под нея и да прекъсна жицата за детониране. Само че за да си осигури свобода на движенията, тя вероятно беше предвидила