страницата се появи препратка към „Гугъл“. Чукнах там и се появи страницата за търсене. И отново много бързо. Написах
През следващите пет минути щраках, прелиствах и четях.
Върнах се във фоайето в единайсет без десет. Сега столът ми беше зает. Излязох на тротоара и застанах на слънце. Очаквах Сансъм да дойде с лимузина и да влезе през парадния вход. Той не беше рок звезда, нито президент. Не би влязъл през кухнята или входа за доставки. За него най-важно беше да го виждат. Необходимостта да влиза незабелязано беше награда, която още не беше спечелил.
Денят беше горещ. Но улицата беше чиста. Не вонеше. На ъгъла, южно от мен, стояха две ченгета, а още две — на ъгъла северно от мен. Стандартно разположение на силите в центъра на града с готовност за действие и вдъхващо доверие. Не непременно полезно обаче предвид обхвата на потенциалните заплахи. Край мен заминаващите си гости на хотела се качваха в таксита. Ритъмът на града продължаваше да пулсира безмилостно. Трафикът по Седмо Авеню се движеше, спря на светофара, после пак тръгна. Пешеходците се трупаха по ъглите и после се втурваха към отсрещния тротоар. Свиреха клаксони, ръмжаха камиони, слънцето се отразяваше от високите прозорци и пърлеше безмилостно улицата.
Сансъм пристигна с лимузина в единайсет и пет. Колата бе с местна регистрация, което означаваше, че по-голямата част от пътя е изминал с влака. Малко по-малко удобно за самия него, но и по-малко коментари, отколкото ако пътува с кола или самолет. В една предизборна кампания всичко е от значение.
— Необходимо ли е да говориш с нас?
Перфектно зададен въпрос от съпруга на политик. Тя вложи всевъзможни значения в думата „необходимо“. Интонацията й ме превръщаше едновременно в опонент и сътрудник. Все едно ми каза:
— Да, необходимо е — отвърнах.
Спрингфийлд се намръщи, но Елспет се усмихна, сякаш току-що й бях обещал сто хиляди гласа, улови ме за ръка и ме поведе навътре. Персоналът на хотела не знаеше и не искаше да знае кой е Сансъм, освен че щеше да говори пред групата, която плащаше солидна сума за залата, така че впрегнаха целия си възможен изкуствен ентусиазъм и ни въведоха в уединен салон, където донесоха бутилки хладка газирана вода и кани слабо кафе. Елспет пое ролята на домакиня. Спрингфийлд мълчеше. Сансъм прие разговор по мобилния си телефон с шефа на екипа си от Вашингтон. Разговаряха четири минути за икономическата политика и още две за програмата следобед. От разговора ми стана ясно, че Сансъм се връща във Вашингтон веднага, защото го чака много работа. Обядът в Ню Йорк беше попътен бърз удар, нищо повече. Като попътен грабеж.
Сансъм свърши разговора и стаята утихна. Въздухът съскаше в решетките на климатика и поддържаше температурата малко по-ниска, отколкото ми се искаше. Известно време мълчаливо пиехме кафе и вода. После Елспет Сансъм откри наддаването.
— Има ли някакви новини за изчезналото момче? — попита тя.
— Малко — отвърнах аз. — Пропуснал е тренировка с отбора по футбол, което, изглежда, се случва рядко.
— В Университета на Южна Калифорния? — учуди се Сансъм. Имаше много добра памет. Бях споменал университета само веднъж, и то мимоходом. — Да, наистина се случва рядко.
— После обаче се обадил на треньора си и оставил съобщение.
— Кога?
— Снощи. По време на вечеря на Западното крайбрежие.
— И?
— Изглежда, е с жена.
— Значи всичко е наред — отбеляза Елспет.
— Бих предпочел истински разговор в реално време. Или среща очи в очи.
— Съобщението не те удовлетворява?
— По природа съм недоверчив.
— Е, за какво искаш да разговаряме?
Обърнах се към Сансъм и го попитах:
— Къде беше през 1983-та?
Той замълча за момент и нещо в очите му проблесна. Не е шок, казах си. Не е изненада. Може би примирение.
— През осемдесет и трета бях капитан — отвърна той.
— Не питах това. Попитах къде беше.
— Не мога да ти кажа.
— В Берлин ли беше?
— Не мога да ти кажа.
— Каза ми, че си безупречен. Още ли държиш на тези думи?
— Напълно.
— Има ли нещо, което жена ти не знае за теб?
— Има много неща. Нито едно обаче не е лично.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Чувал ли си някога името Лайла Хот?
— Вече ти казах, че не съм.
— Чувал ли си името Светлана Хот?
— Никога — каза Сансъм.
Наблюдавах лицето му. Владееше се отлично. Изглежда, изпитваше леко раздразнение, но освен това — нищо.
— Беше ли чувал за Сюзан Марк преди началото на тази седмица?
— Вече ти казах, че не.
— Получи ли медал през 1983-та?
Не отговори. Стаята притихна отново. После телефонът на Леонид зазвъня в джоба ми. Усетих вибрация и после прозвуча силна електронна мелодия. Извадих апарата от джоба си и погледнах малкия дисплей на капачето. Номер с код 212. Същият, който беше регистриран в списъка с обажданията. Хотел „Четири сезона“. Вероятно Лайла Хот. Чудех се дали Леонид вече се беше прибрал и Лайла ми се обаждаше, защото бе научила от него какво се бе случило.
Натиснах няколко бутона напосоки, докато звъненето спря, и прибрах телефона. Погледнах Сансъм и казах:
— Извинявай.
Той сви рамене, сякаш нямаше нужда от извинения.
Повторих въпроса си.
— Получи ли медал през 1983-та?
— Какво значение има това? — попита той.
— Знаеш ли какво е 600–8–22?
— Вероятно армейско разпореждане. Не ги знам всичките наизуст.
