Утре ме няма

И точно тогава си дадох сметка, че Сюзан Марк изобщо не е искала да отиде в „Четири сезона“. Не би го направила, облечена в черно и готова за сражение. Не можеше да има сражение в хотелско фоайе или коридор.

Черните дрехи не са никакво предимство, ако има осветление. Значи Сюзан е искала да отиде другаде. Вероятно в някое тайно място, тъмно и дискретно. И все пак в периметъра от шейсет и осем пресечки, между Четирийсет и втора и Петдесет и девета улица, между Пето и Трето Авеню. Най-вероятно в някой от северните квадранти, предвид особеностите на района. Или горе ляво, или горе дясно. Може би в някой от двата подрайона от по шестнайсет пресечки.

И какво имаше в тях?

Около два милиона различни неща.

Което е четири пъти по-добре от осем милиона различни неща, но не чак толкова добре, че да заподскачам от радост. Тръгнах на изток, прекосих Пето Авеню и пак започнах да се шляя безцелно, да наблюдавам колите, да се крия в сенките. Тук, в района на Двайсета улица, имаше много по-малко бездомници, така че лежането пред входовете щеше да привлича вниманието, а не да го приспива. Затова гледах трафика, готов или да бягам, или да се бия. Зависеше кой ще ме открие пръв.

Прекосих Медисън Авеню и се насочих към Парк Авеню. Сега бях точно зад „Четири сезона“ на две пресечки на юг. Улицата беше тиха. Имаше предимно бутици и фирмени магазини, до един затворени. Тръгнах на юг, по Парк Авеню, и после отново на изток, по Петдесет и осма. Не видях кой знае какво. Имаше някакви къщи, но си приличаха като две капки вода. Еднообразни тухлени фасади, пет или шест етажа, прозорци с решетки долу, с щори горе, никакви светлини. В някои от тях се помещаваха консулствата на малки държави. Други бяха офиси на благотворителни фондации и малки фирми. Някои се използваха за жилища и бяха разделени на отделни апартаменти. Други определено принадлежаха само на едно семейство, но всички те спяха здрав сън зад заключени врати.

Прекосих Парк Авеню и се насочих към Сътън Плейс. Тих жилищен район. Предимно апартаменти, но имаше и къщи. Оптимистично настроени брокери бяха изтласкали границите му на север и особено на запад чак до Трето Авеню.

Идеално място за скривалище.

Продължих да се разхождам на запад и изток, на север и юг по Петдесет и осма, Петдесет и седма, Петдесет и шеста, по Лексингтън, Трето, Второ Авеню. Обходих доста пресечки. Нищо и никой не изскочи срещу мен. Видях доста коли, но всички те се движеха с нормална скорост към целта си. Нито една не показваше характерните колебания на шофьор, оглеждащ тротоарите. Видях много хора, но повечето бяха далеч и нямаха нищо общо с проблемите ми. Страдащи от безсъние, извели кучетата си, медицински работници, тръгнали към дома след работа в болниците в Ист Сайд, работници по чистотата, портиери на жилищни блокове, излезли на тротоара за глътка свеж въздух. Една жена с куче приближи достатъчно, за да поговорим. Кучето беше застаряващ сив мелез, а жената беше възрастна, на около осемдесет. Косата й беше фризирана, а лицето й гримирано. Носеше старомодна лятна рокля, към която трябваше да има и дълги бели ръкавици, за да е завършен тоалетът. Кучето спря и ме изгледа тъжно, а жената реши, че това е достатъчно за начало на светски разговор.

— Добър вечер — каза тя.

Наближаваше три часът и следователно вече беше сутрин, но не исках да изглеждам заядлив, така че просто отвърнах:

— Хелоу.

— Знаете ли, че тази дума е ново изобретение?

— Коя дума? — попитах.

— Ало — отговори дамата. — Въведена е като поздрав едва след появата на телефона. Хората имали нужда да казват нещо, когато вдигнат слушалката. Може би са се стряскали от силния звън на телефоните.

— Да — кимнах. — Може би са се стряскали.

— Имате ли телефон?

— Понякога използвам — отговорих. — Разбира се, чувал съм как звънят.

— Смятате ли, че звукът им смущава?

— Винаги съм смятал, че това е целта.

— Е, довиждане — каза жената. — Беше ми приятно да побъбря с вас.

Това може да стане само в Ню Йорк, помислих си. Жената продължи нататък със старото си куче. Проследих я с очи. Насочи се на изток и после на юг по Второ Авеню и се скри от поглед. Обърнах се, за да продължа на запад, но на пет метра от мен до бордюра спря рязко златист шевролет импала и от него изскочи Леонид.

53

Леонид застана на бордюра, а колата потегли и спря на три метра зад мен. Шофьорът слезе. Добър ход. Бях между двамата на тротоара — единият пред мен, а другият зад мен. Леонид изглеждаше същият, но и някак различен. Висок, слаб, плешив, както го помнех, ако не се брои рижата набола брада, но сега беше облечен подходящо и не изглеждаше никак сънлив. Беше с черни обувки и черен анцуг с качулка. Изглеждаше съсредоточен, внимателен и много опасен. Приличаше на нещо повече от гангстер. Повече от уличен побойник или горила. Приличаше на професионалист. Обучен и опитен.

Приличаше на бивш военен.

Опрях гръб на сградата, така че да мога да наблюдавам и двамата. Леонид вляво, другият — вдясно. Партньорът му беше набит, на около трийсет. Повече приличаше на арабин, отколкото на източноевропеец. Черна коса, без врат. Не беше едър. Като Леонид, но скъсен вертикално и поради това разширен хоризонтално. И той беше облечен по същия начин, в евтин черен анцуг. Огледах го от горе до долу и в ума ми се завъртя фразата: за еднократна употреба.

Той пристъпи към мен.

Леонид направи същото.

Както винаги разполагах с две възможности — да се бия или да бягам. Бяхме на южния тротоар на Петдесет и шеста улица. Можех да се опитам да избягам право напред през платното, но Леонид и приятелчето му вероятно бяха по-бързи от мен. Законът за средните величини. Повечето хора бяха по-бързи от мен. Възрастната дама с кучето може би беше по-бърза от мен. Старото й куче може би беше по-бързо от мен.

Да бягам бе достатъчно лошо. Да побягна и после да ме хванат бе доста срамно.

Останах наместо.

Вляво от мен Леонид направи още една крачка.

Вдясно от мен набитият също направи една крачка.

Армията беше компенсирала факта, че не ме научи да се прикривам добре, като ме научи да се бия. Веднага ме бяха изпратили да тренирам. Бях като повечето деца на военни. Странно минало. Родени и живели по целия свят. Част от възпитанието ни беше да се учим от местните. Не историята, езикът или политическите им пристрастия. От тях се учехме да се бием. С предпочитаните от тях техники. Бойни изкуства от Далечния изток, уличен бой в по-западналите краища на Европа, остриета, камъни и бутилки в по-западналите части на Съединените щати. На дванайсетгодишна възраст при повечето от нас това се превръщаше в обща, невъздържана свирепост. Подчертавам невъздържана. Учехме, че въздържанието може да нарани по-бързо от каквото и да било друго. Просто го направи беше нашият девиз дълго преди „Найки“ да започнат да правят маратонки и да го приемат за свой. Онези от нас, които по-късно решиха да се посветят на военна кариера, бяха разпознати, поети отрано и обучавани допълнително — нещо като разглобяване и последващо сглобяване. На дванайсет мислехме, че сме добри. На осемнайсет мислехме, че сме непобедими. Не беше истина. На двайсет и пет обаче наистина бяхме много близо до целта.

Леонид направи още една крачка.

Другият също.