Утре ме няма

разделения в региона са между племената. Линиите по картата нямат нищо общо с това.

— Ти май знаеш доста за региона?

— Нюйоркската полиция знае за региона повече от ЦРУ. Налага ни се. Имаме там свои хора. Разузнаването ни е по-добро, отколкото на всички останали.

— Може ли човек от Афганистан да получи паспорт от Туркменистан?

— Като се премести там ли?

— Като поиска помощ и му окажат помощ.

— От етнически симпатизанти ли?

Кимнах.

— Може би под масата.

— Защо питаш?

— Някои афганистанци имат светлосини очи. Особено жените. Някакъв странен ген.

— Мислиш, че двете Хот са от Афганистан?

— Знаеха страшно много за конфликта със Съветите. Подробностите бяха съвсем точни, макар и леко украсени.

— Може да са чели книги.

— Не. Познават усещанията. Атмосферата. Например старите шинели. Тези подробности не са широко известни. Това е вътрешна информация. Публично се твърдеше, че Червената армия е отлично оборудвана поради очевидни причини. Нашата пропаганда твърдеше същото за тях, по също толкова очевидни причини. Но не беше истина. Червената армия се разпадаше. Много от онова, което чух от Лайла, ми прилича на автентична информация от първоизточника.

— Е, и?

— Светлана може наистина да се е сражавала там. Само че на другата страна.

Лий се замисли за миг.

— Мислиш, че са жени от някое афганистанско племе?

— Ако Светлана наистина се е сражавала, и то не за Съветския съюз, значи трябва да са такива.

Лий отново се замисли.

— И в такъв случай Светлана е разказала всичко от обратната страна. Всичко е било обърнато. Включително и зверствата.

— Да — съгласих се. — Не ги е преживяла. Извършвала ги е.

Мълчахме още двайсет секунди. Не преставах да оглеждам парка. Виж, но и гледай, чуй, но и слушай. Колкото по-активно участваш, толкова по-дълго ще оцелееш. Нищо обаче не скочи срещу мен. Не се случваше нищо неочаквано. Хората идваха и си отиваха, разхождаха кучета по алеята, пред сергия за сандвичи се образуваше опашка. Беше рано, но всеки час от деня и нощта е нечие време за обяд. Зависи кога започва денят. Лий преглеждаше бележките си. Джейкъб Марк беше забол очи в земята, но погледът му беше фокусиран някъде дълбоко под повърхността. Най-накрая той се наведе напред, обърна глава настрани и ме погледна. Помислих си: Ето, започна се. Големият въпрос. Гърбицата на пътя.

— Когато Лайла Хот ти се обади, спомена ли Питър? — попита той.

Кимнах.

— Тя е жената, която го е взела от бара.

— Защо е отделила цели четири часа за това?

— Занаят. За да се забавлява. Защото е могла да си го позволи.

— Къде е той сега?

— Тя ми каза, че бил тук, в града.

— Добре ли е?

— Не ми каза.

— Ти мислиш ли, че е добре?

Не отговорих.

— Отговори ми, Ричър — настоя той.

— Не — казах.

— „Не“ означава „няма да ти отговоря“ ли?

— Не, не мисля, че той е добре.

— Но може и да е?

— Може и да греша.

— Какво точно ти каза тя?

— Аз й казах, че не се страхувам от нея, а тя ми каза, че и Питър Молина й е казал така. Попитах я дали той е добре, а тя ми нареди да отида при нея, за да проверя.

— Значи може да е добре.

— Възможно е. Мисля обаче, че трябва да си реалист.

— За кое? Защо им е на две жени от афганистанско племе да се занимават с Питър?

— За да се доберат до Сюзан, разбира се.

— За какво? Предполага се, че Пентагонът помага на Афганистан.

— Ако Светлана е афганистанка и се е сражавала, значи е от муджахидините — обясних аз. — Когато руснаците се изтеглиха, муджахидините не се върнаха на село, за да се занимават с козите си. Продължиха напред. Някои от тях станаха талибани, други се присъединиха към „Ал Кайда“.

58

— Трябва да съобщя в полицията за Питър — каза Джейкъб Марк.

Беше почти станал от пейката, преди да протегна ръка зад гърба на Тереза Лий и да сложа ръка на рамото му.

— Помисли пак — опитах се да го убедя аз.

— Какво има да мисля? Племенникът ми е отвлечен. Той е заложник. Онази жена е признала.

— Помисли какво биха направили ченгетата. Веднага ще се обадят на федералните. Федералните ще те арестуват начаса и ще забравят за Питър, защото в момента пържат по-едра риба.

— Длъжен съм да опитам.

— Питър е мъртъв, Джейк. Съжалявам, но трябва да приемеш фактите.

— Все още има някакъв шанс.

— Значи най-бързият начин да го спасим е да открием Лайла. И можем да го направим по-бързо от ченгетата.

— Мислиш ли?

— Виж само какви ги вършат. Изпуснаха я веднъж, после допуснаха да се измъкнем от кафеза. Не бих ги изпратил дори да ми потърсят книга от библиотеката.

— Как, по дяволите, ще я намерим сами?

Погледнах Тереза Лий.

— Говори ли със Сансъм?

Тя сви рамене, като че ли имаше добра и лоша новина.

— Говорих с него набързо. Каза, че може би ще дойде тук лично и че ще се обади допълнително, за да каже кога и къде. Обясних му, че не може да го направи, защото държа телефона изключен, а той заяви, че ще се свърже с Дохърти, а аз да се обадя на него, за да получа подробностите. Така и направих, но Дохърти не отговори на обажданията ми. Опитах се да го открия през централата, но диспечерът ми каза, че Дохърти не можел да се обади.

— Какво означава това?

— Според мен, че току-що е бил арестуван.

Това променяше всичко. Дадох си сметка още преди Лий да го изрече на глас. Подаде ми сгънатите листове с бележките. Взех ги, като че ли поемах щафетата. Трябваше да продължа напред, колкото можех