Примус. Вземи мен вместо нея; режи тези гърди — звук не ще издам, нито ще въздъхна дори! Вземи сто пъти моя живот…
Алквист. Не бързай толкова, момче. Не бъди толкова щедър. Нима не искаш да живееш?
Примус. Без нея не. Без нея не искам, господине. Не убивай Хелена! Какво ти струва да вземеш моя живот?
Алквист (докосва нежно главата му). Хм, не знам… Слушай, момче, помисли си хубаво. Трудно е да се умре. А да живееш, виждаш ли, да живееш е много хубаво.
Примус (става). Режи, господине, не се страхувай. Аз съм по-силен от нея.
Алквист (звъни). Ах, Примус, и аз съм бил млад, макар и много отдавна! Не се бой за Хелена — нищо няма да й се случи.
Примус (закопчава куртката си). Отивам, господине.
Алквист. Чакай! (Влиза Хелена.) Ела да те видя, момиче! Значи ти си Хелена? (Милва я по косата.) Не бой се, не се отдръпвай. Помниш ли госпожа Доминова? Ах. Хелена, какви коси имаше тя! Не, не, ти не искаш да ме погледнеш. Е, момиче, разтребена ли е анатомическата зала?
Хелена. Да, господине.
Алквист. Добре. Ще ми помогнеш, нали? Ще направя дисекция на Примус.
Хелена (изпищява). На Примус?
Алквист. Е, да, да. Трябва да го направя, нали разбираш? Всъщност… исках… да направя дисекция на теб, но Примус се предложи вместо теб.
Хелена (закрива лицето си). Примус ли?
Алквист. Разбира се, какво от това? Ах, дете мое, ти можеш да плачеш? Кажи, какво значение има някакъв си Примус?
Примус. Не я измъчвай, господине!
Алквист. Тихо, Примус, тихо!… Защо са тези сълзи? Чудо голямо, че Примус няма да го има. За една седмица ще го забравиш. Бъди доволна, че живееш.
Хелена (тихо). Ще отида аз.
Алквист. Къде?
Хелена. Да ми направиш дисекция.
Алквист. На теб? Ти си хубава, Хелена. Ще бъде жалко за теб.
Хелена. Ще отида. (Примус и препречва пътя.) Пусни ме. Примус, пусни ме аз да отида там!
Примус. Няма да отидеш, Хелена! Моля ти се, излез, не бива да оставаш тук!
Хелена. Ще се хвърля от прозореца, Примус! Отидеш ли там, ще се хвърля от прозореца!
Примус (задържа я). Няма да те пусна! (Към Алквист.) Никого няма да убиеш, старико!
Алквист. Защо?
Примус. Ние… ние… си принадлежим.
Алквист. Ти го каза! (Отваря средната врата.) Тихо! Вървете!
Примус. Къде?
Алквист (шепнешком). Където искате. Хелена, води го! (Избутва ги навън.) Върви, Адаме, върви, Ево; ти ще му бъдеш жена. Бъди й мъж. Примус! (Затваря след тях.) Благословени дни! (Отправя се па пръсти към масата и излива епруветките на земята.) Празник, ден шести! (Сяда пред бюрото, хвърля книги на земята; после отваря Библията и чете.) „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я, и господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя, и над всякакви животни, които пълзя! но земята. (Става.) И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. Биде вечер, биде утро — ден шести.“ (Отива и средата на стаята.) Ден шести! Ден на милосърдието. (Пада па колене.) Сега освободи, господи, своя слуга… своя най-излишен слуга Алквист. Росум, Фабри, Гал, велики откриватели, какво е великото във вашето откритие в сравнение с тази девойка, с този младеж, с тази първа двойка, която откри любовта, плача, усмивката на любовта, обичта между мъжа и жената? Природо, природо, животът не ще загине! Приятели. Хелена, животът не ще загине! Ще се зачене пак от любов, ще се зачене гол и мъничък; ще се прихване в пустинята и не ще му послужат за нищо градовете и фабриките, не ще му послужи за нищо нашето изкуство, нашите идеи и все пак не ще загине! Само ние загинахме. Ще рухнат домове и машини, ще се разпаднат системи и имена велики ще опадат като листа; само ти, любов, ще разцъфтиш над руините и ще повериш на ветровете семето на живота. Сега освободи, господи, своя слуга в мир; защото очите ми съзряха… съзряха… спасението твое чрез любовта и животът не ще загине! (Става.) Не ще загине! (Разперва ръце.) Не ще загине!
Завеса.
1920 година
