Протокол за поетичния начин на живот

Дончо ЦончевПротокол за поетичния начин на живот

По-жив съм от всичките,
да ме вземат дяволите,
пиша стихотворения всеки ден…

А. Томов

Браво на този поет, който написа тези два реда отгоре — те обясняват всичко онова, заради което тъкмо аз бях извикан по спешност при един трийсет и пет годишен приятел, който се готвел да се самоубива. По-жив съм, вярно е. И дяволите ме взимат от време на време (влизат в мен), иначе няма как да се обясни бясната (казват още и „безразсъдна“) веселба, на която понякога се отдавам, с помощта, естествено, на вино, приятели — и… каквото падне от прекрасния околен свят. (Буквата „к“ от думата „околен“ жена ми по не най-деликатния начин често заменя с „х“.) Колкото до писането, в моя случай трябва да се имат предвид разкази, не стихотворения, и това далеч не става всеки ден, но тези разлики съвсем не са фатални.

И тъй, след всичките трикове, с които този ден разни мои близки се опитваха да ме отлепят от сантиментално загрятата и само външно шумна компания (близки, представляващи в последна сметка най- несантименталните интереси на жена ми, казано е отдавна, шерше ла фам), след всички трикове, казах, дойде и фразата с отчетлив аромат на искрени сълзи: „Ела веднага, Явор иска да се простите“. Какво да си прощаваме? Всичко. Какви са тези глупости? Ела и ще видиш, заклевам те, ела! Гласът на неговата съпруга секна в ридания и телефонът отсреща беше затворен.

Този път нямаше как; оставих на масата, каквото намерих, по джобовете, и излязох.

Оказа се, че е сряднощ. Така се произнася тази дума в Гара Левски, с „я“. Аз само веднъж исках да се самоубивам — на Гара Левски именно, — преди повече от четвърт век. Бяха ме изключили от гимназията (това нищо) и трябваше да взема някой от влаковете, този път с билет и завинаги. И това; нищо, кажи го. Но раздялата с деветокласничката Х. не беше по тогавашните ми сили. Още помня дъха на изправените траверси, пропити с изгоряло машинно масло. Челото ми в тях и смесените сълзи. Разказвах веднъж всичко това на един приятел, известен художник, а той се плесна по челото и рече замечтан: „Майчице, какъв каруцар със зачервена шия щеше да излезе от теб, ако не бяха те изгонили от Гара Левски“… (Него го бяха изгонили от Бургас.)

Взех едно такси и — при Явор. Прозорците му светеха и още в асансьора изтрезнях. Тринадесетият етаж, дипломатически блок — Явор е човек с име и заслуги.

Трябва ли и аз да приключа тая история,
започнала някога в ямб,
в някой нов „Англетер“ (или в „Астория“)?
А ако от това няма никаква полза?
А ако това не е най-доброто?

От моето идване тук трябваше да има някаква полза. Трябваше да измисля нещо добро. Вече знаех, че няма шега, щом бяха будни в този час — Явор и друг път беше посягал на себе си.

Със Сашо Томов седяхме на масата, от която ме дигнаха преди малко — новото му стихотворение още стоеше забито в ушите ми. Повтарях машинално, докато посягах да звънна на вратата:

Помогнете ми, Сергей Есенин…
Трябва ли и аз да умра?
Трябва ли и аз да прережа моите вени,
за да стане поезията моя съдба?

Отвори жената на Явор и ме погледна в краката, на умряло.

— Здрасти!

Онзи също не дигна очи от точката, която си бе избрал на бюрото пред него.

Помогнете ми, случаят е спешен,
касае се за ваш събрат.

— Имате ли нещо за пиене в тая къща?

Явор най-сетне вдигна очи и неочаквано се изсмя грубо. После се ядоса на себе си и се разплака. Жена му излезе от стаята, аз казах, че ми е горещо, и отворих прозореца. След това си свалих пуловера, огледах се къде да го оставя и гениалното (заради което всъщност пиша този разказ) ми хрумна в същия миг.

Замахнах широко и изхвърлих пуловера си през прозореца.

Жената на Явор влезе с шише уиски и два портокала.

— Лед, мадам, лед! — казах.

Тя тръгна да излиза отново, когато Явор прихна през готовите отпреди това сълзи, и извика през истерично накъсания си смях:

— Защо повика този идиот пък ти?

— Знае се кой е идиотът от нас двамата, Яворчо, знае се — казах с присъщата докачливост на алкохола в кръвта ми. — Никого не можеш да излъжеш вече.

(Той имаше силни болки в главата, смяташе, че е рак, и понякога наистина загубваше нормалното си човешко поведение.)

Чух онзи звук от парчетата лед в чашата, който почти винаги ми напомня детството (хлопките на козите привечер), а това ме сантиментализира по забележително бодър и желан начин. Веднага си свалих и ризата.

Кажете, че оная трагедия е била театър,
мизансцен, подла лъжа.

Разклатих чашата, да чуя хлопките отново, отпих и после с още по-красиво (свободно) движение запратих ризата си през прозореца. Даже се наведох да я погледна — огромен пепитен гълъб в бездната между дипломатическите прозорци.

Явор се смееше като дете. Когато започнах да свалям фланелката си, прихна и жена му. Донесе парче торта и ме попита:

— Абе ти откачи ли наистина? Какво правиш сега?

— Самоубивам се — казах. — Само че на части.

— Я остави тези глупости, ще станем за смях на цяла Европа.