Той погледна голия човек, на когото говореше, и се усмихна засрамен.
— Айде де — рече Киро. — Сваляй това пране от себе си.
— Аз и така ще изсъхна — каза Кольо Пенев.
— Ами съхни, както искаш — рече Киро, седна върху коловете и сложи раницата пред себе си. — Аз викам сега да закусим.
И другите започнаха да вадят нещата за ядене, след малко в средата на колибата, на земята, върху вестници, пошчета и кърпи, се появи шарената ловджийска трапеза. Гостите носеха разни красиво опаковани деликатеси, някой пусна шише, да обикаля. Ракията бързо започна да издува говора на мъжете в колибата — както сутринта някой издуваше хълмовете отвътре.
— Това пък какво е? — попитаха, когато Киро измъкна изпод една плоча двулитров буркан с нещо. — Сирене или кисело мляко?
— Не е сирене — усмихна се генералът. — Те го квасят тук през април, а пък сега го ядат, през ноември.
— През май го квасим — рече Киро. — И не тук, а там. Ти нали знаеш.
— Да — каза генералът. — Квасят го горе, на най-високия връх на планината.
— Ами то как стои толкова време? — попита един от писателите.
— Че де да го знам — рече Киро. — Стои. Опитай го, да кажеш дали се е развалило.
Писателят опита киселото мляко с върха на лъжицата, после повтори, като я напълни колкото може, постоя така малко и се плесна по челото, без дума да каже. След него опита и режисьорът, повтори с лъжицата и почти извика: „Не може да бъде!“ Нататък опитваха всички, а Киро се смееше като дете.
Шишето с ракията свърши, извадиха друго. Красивите опаковки на деликатесите тъй си стояха небутнати, докато един от писателите обираше с къшей останалото млекце по буркана.
— Тои е по̀ майстор от мене — рече Киро, като погледна Кольо Пенев, та се нагърби в кьошето и извади втори буркан изпод плочата. — Той как го кваси…
— Кой, самодивата ли? — каза някой и всичките с пълни уста се разсмяха.
— Я стига сте будалкали човека — каза генералът. — Може пък да го е срам да се съблече.
— А? — рече Кольо Пенев и го погледна за пръв път подробно.
Той наистина се срамуваше. Беше изпитал едно неочаквано чувство на свян още преди няколко дена, когато чу от Киро какви гости ще дойдат в неделя. То се повтори по-силно и сутринта, при запознанството с големците. Но това неочаквано чувство на свян вече напълно го издъни отвътре, когато влезе в колибата и ги видя така голи.
Така той не откриваше нищо писателско у тези стари момчета, насядали кой както намери върху коловете и дръвцата в колибата. Нищо особено режисьорско и генералско. Нито по думите, позите, дрехите, издишващи па̀ра, космите по краката, босите пръсти и слабините. Но като знаеше, че са такива? И затуй гледаше толкова дълго скучния нему убит заек, проснат небрежно до входа.
Ракията пак стигна до Кольо Пенев, той отпи още две глътки и повтори:
— А?
И още веднъж ги огледа подробно. Стари момчета. Голи и мокри. Усмихнати просто. Заети с хляба, ракията и лука. Омазани до ушите с кисело мляко. Прострели ръце и краха към пушливото сладко огнище. Унесли очи към жарта, зажумяващи от дима на цигарата — родени от майки и смъртни момчета.
— Абе как няма да ме е срам — рече Кольо Пенев. — Да се събличам гол пред такива хора!
— Ти пък какво приказваш сега? — сепна се генералът. — Хора като хора!
— Знам аз — рече Кольо Пенев. — Хора като хора, ама… Тоя свят нали баш по такива хора се мери. Не по мен и по Киро.
— Какво искаш да кажеш? — попита един от писателите.
— Ами това. Например България сте вие, не съм аз. Вие… Айде сега, Кольо Пенев не е расъл в саксия.
— Киро — каза режисьорът, — напред ти споменах, когато слушахме кучето, че това ми е напълно достатъчно. А пък то имало още. Да знаете… колко добре стана, че заваля.
— Абе добре, добре — каза един от писателите, — обаче човекът си стои с дрехите мокър и това няма да е добре.
— Срам го е човека — каза друг — и това си е.
— Че ме е срам, срам ме е — рече Кольо Пенев. — Ама не от мене си, ами от вас, искам да кажа.
— То има защо — каза друг от писателите и като си разбираше сам какво мисли, изведнъж се разсмя единично и силно.
Кольо Пенев отпи още две дълги глътки от шишето, чието съдържание стопяваше неприятното притеснително чувство у него, развърза учкура от кабел, който му служеше за колан, и ето че издишващите бяла и безкрайна па̀ра панталони най-сетне се смъкнаха. После Кольо Пенев свали ризата, долните дрехи, окачи ги по клечките и зида на огнището, та се изправи и се обърна.
Киро, за когото организмът на Кольо Пенев не беше никаква тайна, се изсмя силно и предварително. Набитите очи на писателите, режисьора и генерала с пределна яснота откриха веднага, че този Кольо Пенев е вероятно последният мъж из Европа, който би се срамувал от голотата си.
— Щом е толкова зор — рече Кольо Пенев, — нека и аз да поизсуша дрипите. Къде замотахте шишето?
— Тука, тука — казаха почти всички едновременно и две шишета моментално се вирнаха към тежката му кафява ръка.
Дъждът отвън валеше със същата сила и постоянство. До входа на колибата в лозето заекът зяпаше с мъртвото си око към небето, което тази сутрин беше видял за последно. Дрехите изсъхнаха и момчетата си ги облякоха отново. Есенно къс, денят изтичаше бързо, но от сладките приказки — и безкрайно.
Времето се оправи следобед, когато гостите и двамата селяни трябваше да се разделят.
Онзи от писателите, който излезе пръв от колибата, каза: „Абе то сега пак става да се разходим. Ето тук даже виждам и дири на заек. Минал е съвсем скоро, защото дъждът иначе щеше да ги размие. Само че къде отидоха кучетата?“
Тогава излязоха и другите, видяха дирите на заек и потвърдиха единодушно, че заекът е минал съвсем скоро.
Малко по-късно, изправен като орел върху тревистия ръб на нощвите, Кольо Пенев изсвири. Кучетата пристигнаха и завъртяха опашки. Първо певецът и неговата дъщеря звяр. После синът му звяр и специалното мъничко кученце на режисьора.
— Вече не се давят, както сабалем — рече Киро. — Като ги гледам така.
— Възможно е — каза след колебание режисьорът.
И всички продължиха надолу.
По пътя един от писателите каза на режисьора:
— Само едно нещо не знаем двамата с тебе.
— Кое?
— Че Кольо Пенев и Киро са истинската България. Не ние.
— О, какъв ден! — каза след малко мълчание режисьорът. — Господи, какъв ден…
Надолу към колите общият разговор продължи в тази насока, дори Киро и неговият свенлив приятел Кольо Пенев внесоха в този общ разговор своето скромно и притеснително участие. И бяха щастливи — седмината, — че ето, лов не е станал, но нали те са усетили всичко? И то си беше така.
Без простата истина, че заекът, чиито дири видяха накрая, беше прекарал целия ден до колибата, на метър от тях, заслушан в тях — също тъй търсил подслон от водата.
И без живата, също така прясната истина, че кучето звяр и специалното кученце на режисьора бяха по свой път преодолели принципа за различие на породите и бяха се любили целия ден във валежа — колкото могат.
И още без една велика стара истина, че този свят, естествено, се мери по своите изтъкнати личности — вождове и писатели, и режисьори, и генерали, но тези изтъкнати личности винаги и най-много се въдят из тези колиби в лозята.
В самия край на деня, когато ръкостисканията от сутринта се повториха, сега за довиждане, и гостите се загледаха в гърбовете на двамата селяни, в мокрите кучета, в хълма с лозята — белите каменни зидове,
