Дончо Цончев
Протокол за един ловен излет
Лозето бе малко и старо, един бял и дебел каменен зид яко подпираше хълма над него, по хълма пълзяха нагоре кичести орехи и череши, другите малки лозя, другите бели каменни зидове, все така и нататък, та като ги погледнеш отдолу — шарена черга, постлана от самото небе.
Колибата бе лепната до зида в това лозе, тежко градена от белия камък — да побере шест-седем човека. Срещу входа й беше огнището, сгърбено вътре в зида.
Гостите излязоха от колите си в сутрешния сумрак, когато видяха двамата селяни на асфалта. Киро позна генерала и тъй, в тъмното и с ловните дрехи, те бяха земляци.
— Здраве желаем — рече той, като подаде ръка.
— Киро, здравей — каза генералът, след това му представи останалите.
Те бяха еднакви и четиримата — еднакво чужди и непознати за Киро, — той не запомни нито едно от имената. Но титлите и професиите им го впечатлиха. Цели трима писатели плюс един брадат режисьор с куче специална порода.
— А това е Кольо Пенев — рече Киро и се покашля.
Другият селянин, тих и забравен до този момент, държеше ремъците на три пъргави гончета. Той мръдна две крачки към групата и също така се покашля.
— Пенев — каза Кольо Пенев, като подаде ръка на най-близкия непознат до него, и в същия миг джасна ремъците на гончетата, та ги напсува горещо заради грубо изразения им интерес към странното кученце на режисьора. — Пенев — каза той и при следващото ръкуване, джасна по-силно ремъка и отново напсува.
— Дай да ги държа — рече Киро, — докато се видиш с хората.
— Абе какво ще им държиш, те не се удържат от снощи. Жената им изсипала цяла тенджера гозба…
— Изглеждат хубави кучета — каза един от писателите.
— Зверове са — рече Киро.
Друг от писателите почерпи всичките по цигара, размениха се думи за зверовете, после за качествата на кученцето на режисьора и ето че хълмовете с лозята нежно и неусетно изплуваха от сумрака. Наедряваха бързо, но незабележимо, като че някой се бе скрил вътре в земята и я надуваше.
— Сега — рече Киро. — Трима трябва да минат оттука, другите трима оттатък. Кольо Пенев ще остане да пусне кучетата.
— Ама да почака — каза един от писателите, — докато ние…
— Той знае — рече Киро. — Той ще ни види нагоре.
Кольо Пенев взе кученцето на режисьора, но в същия миг му се наложи да ритне едно от своите и люто да го напсува. Киро тръгна с генерала и режисьора отляво по голия рид, тримата писатели — отдясно. Долчината остана помежду им — едни огромни нощви, пълни с бахчици, бухнал бъзак и високи тополи. В самото дъно на нощвите, брадясало от див пипер и лютиче, клокочеше тихо дере.
Небето беше сиво от влага, но ведро. Бялата па̀ра се дигна нагоре и само една ивица от нея остана проточена над реката.
Гостите с Киро стигнаха горния край на нощвите, той ги разстави покрай ръба и ето че отдолу се гръмна.
— Кольо Пенев го намери — рече Киро на режисьора, с когото бяха наблизо. — И го прибра.
— Мислиш ли?
— Това е Кольо Пенев — каза Киро. — И щом не повтори… Слушай сега зверовете. Трябва да почнат.
Докато изричаше „почнат“, и едното от гончетата се обади. Режисьорът отвори уста неподвижен, брадата му щръкна напред — късичка, черна и гъста. Стоя така цяла минута, поклати глава и каза на Киро:
— Каква дума, моля ти се. „Звяр“. Та то пее, не чуваш ли? Слушай… Слушай.
— Аз съм го слушал десет години. Той е баща им на другите. Той е…
Киро въздъхна по начин, който изключваше и най-нежните думи заради неизразителност.
„Ах, ах, ах!“… — пееше кучето отдолу, гласът му отекваше по зелените брегове на нощвите, та се издигаше в натежалото от влага небе.
— На мене това ми стига — каза режисьорът.
— Какво? — рече Киро.
— Това дотук ми е напълно достатъчно.
— Е, то е така — рече Киро. — То е така, като помислиш. Ала ние и лов мислим да стане де. Има ги долу из бъзака, колкото искаш. Като сте дошли такива гости, няма да ви изпратим… така.
И заваля. В началото слабо заръси, но постепенно капките наедряха и зачестиха. Неизразимата песен на кучето секна. Едно от другите гончета излезе горе при ловците — мокро и с рязко намален интерес към задачата.
— Беше тя — рече Киро. — Щом тоя звяр се отказа, край. Няма да спре.
— Дъждът ли?
— Аха — рече Киро. — Той е метеоролог и половина, тоя звяр. Спре ли да работи изведнъж, значи дъждът спиране няма. Аз му викам на Кольо Пенев защо не го прати в телевизията, да казва за времето.
Режисьорът се засмя. По брадата му се стичаше водицата от небето.
Другите се бяха накачулили кой с каквото има, един от писателите разпери черен автоматичен чадър. Режисьорът се засмя отново.
— Гледай — каза той на Киро. — Колко хубаво стои този чадър над плешивата му глава.
— Абе аз гледам, ама май да отидем в колибата — рече Киро. — А? Ей тука аз имам лозенце и там има колиба. Ако пък спре, пак ще излезем да продължим. Той, генералът, я знае.
Киро изсвири и останалите видяха как двамата с режисьора отиват в колибата. Но те не дойдоха веднага. Затова по-късно, когато започнаха един по един да се отропват пред входа, всеки следващ бе по- мокър от предния.
И ето как половин или един час по-късно колибата в лозенцето на Киро събра всички.
Вътре имаше сухи дърва и Киро беше разпалил огнището. Дрехите му и дрехите на режисьора бяха прострени пред него и от тях се издигаше па̀ра. Всеки пристигнал събличаше своите дрехи и ползваше както за тях, така и за себе си предимството на по-мокър от предния.
Единствен Кольо Пенев, когато дойде и неговият ред да си съблече дрехите, та да изсъхнат на клечки пред огъня или окачени по издадените камъни от зида на огнището, единствен той от седмината се посуети в тясното място, свали само шубата, станала десет кила от дъжда, и остана така, загледан в убития заек до входа.
— Я направете на човека място до огъня — каза един от писателите.
— Ето аз вече съм сух и бездруго — каза режисьорът и стана. — И се натоплих чудесно.
Той беше сух наистина, но от дрехите му все още се издигаше па̀ра — затова остана гол, както си беше.
— Ела тука, тука ела — рече Киро на Кольо Пенев и също се отмести от огнището.
И другите се размърдаха — за Кольо Пенев остана цялото огнище открито.
— Ама чакайте бе — рече той. — Стойте си кой какво беше. Кольо Пенев го е валяло, валяло…
Той обясни, че му е горещо и той, както е мокър, е екстра, но те го избутаха сам пред огнището. От ризата почна да се издига па̀ра, също и от панталона — само минута по-късно човекът стана подобен на самодива, която в бял облак се появява от нищото или пък тъй си отива. Един от писателите го видя по този начин и каза:
— Ей, Кольо, ти като някоя самодива така, майка му стара. В бял облак се появяваш от нищото. Или пък ще изчезваш, а?
— Абе той си пада малко циркаджия — рече Киро.
— Че то нали тъй — въздъхна Кольо Пенев. — Нали тъй всичките идем от нищото. И там си отиваме де.
