Тандърлили

вече засъхна. Дадох десетина минути почивка, почерпих ги по цигара и седнахме на полянката. В момента когато казах думата „почивка“, съненият Смаил ме погледна напрегнато, после в него като че заработи пружина. Той пусна жалона веднага, отчупи една вейка и като се зашиба с нея по крачола, запя живо и весело.

— Тандърлили, тандърлили!… А-ла-ла-лаа-ли-лииии!…

Стъпваше леко и гъвкаво като котка, очите му святкаха, краката и ръцете му потрепваха в спазми.

— Лягай веднага да спиш — викам. — Докато трае почивката, да се наспиш.

Той опъна лявата си ръка напред с дланта към земята и постави цигарата, която му дадох, отгоре върху пръстите си. Чукна се по китката с дясната си ръка, цигарата хвръкна високо във въздуха и след „салто“ падна в устата му точно с филтъра между устните.

— Ти си бил факир бе, Смаил.

— Не съм факир, бате. Има един друг фараон, него да го видиш!

— Лягай сега да подремнеш, че после ще бачкаме здраво.

— Баш сега ме кара на песен бе, бате! — свива рамене Смаил. — Баш когато съм почивката!

— Добре, пей, щом ти се пее. Ама после пак да не ми дремеш!

— Нема бе, бате. Баш на тебе ли че ти дремем. Не се излагай!

Другият трудовак се хили срещу Смаил и казва на мене:

— Той иначе не е лошо момче. Когато се хване, бачка за трима.

— А сега защо е толкова заспал?

— Ами защо… Човещина… Кога както се случи.

— Смаил! — викам. — Я ми кажи как е на цигански иначе.

Тандърлили ми отговаря веднага:

— Инакво бе, бате! Инакво!

— Ясно — викам, — и аз почвам да уча цигански. Ти щом знаеш френски, аз защо да не знам цигански? Кажи сега някоя циганска поговорка!

Смаил сяда при нас, прави колелца от дима на цигарата и казва:

— Парни гасни друм мангела, шукар бури кар мангела!

Повтарям поговорката и питам Смаил какво значи. А той ми превежда:

— Бела кобила път иска, убава булка таквоз иска!

— Какво?

— Мъж бе, бате, мъж! — Смаил отново се хили с белите зъби. — Да не го казвам, както си баш требе! …

Вадя карнета от джоба си, записвам, смеейки се, мъдростта и казвам, че вече признавам циганския език. Разбира се, записвам си и „айроплангелес“.

— Бате, ти знаеш ли приказката за малкото циганче?

— Не, казвай.

— Мингянчето си играе на поляната, баща му се прибира дома. Мингянчето вика: „Татееей! Еси маро?“ Има ли леб? Циганино, дъртио фараон, вика: „Нанай, нанай“. Нема, нема. Ама он лъже — он е турил лебо под фанелата. Циганчето ревна, бате, пищи на поляната. Жал му стана на дъртио циганин, па дигна фанелата, тупна лебо и вика: „Еси, еси!“ Има леб, има! Твойта мама циганска, само за леб питаш! Па копелето, бате, като виде под фанелата лебо, млъкна да реве, зарадва се, мамка му циганска, и удари по тумбако с две ръце, както се удари по тъпано. И фана да пее тая песен, бате: „Таа-ндър-лили, таа-ндърлили! А-ла-ла-лаа-ли-лии!…“

Смаил си продължи любимата песен, ние си допушихме цигарите и почивката свърши.

— Хайде сега — викам, — хващайте се за жалоните. Почваме пак. До обед трябва да стигнем чак на върха!

Другият трудовак стана, а Смаил заряза песента изведнъж и ме зяпна унило. Устата му си остана отворена и долната му челюст увисна. Колкото можех, рязко и с всичка сила изревах:

— Стани!

Смаил първо се сниши в тревата, продължи да ме гледа оттам и после изтежко-тежко се понадигна.

— Полека бе, бате — вика ми тихо и умолително. — Че ми изкараш акъло!

Дадох му един жалон и още докато му обяснявах какво трябва да правим, видях, че клепките му се завличат.

Мъкнах го до обяд като торба. През цялото време приказвахме и аз учех цигански език. Когато стана време за ядене и седнахме на една друга полянка, „Тандърлили“ огласяше хубавата околност цял час.

Следобед го оставих да спи, работихме двамата с другия трудовак. Смаил му дремна четири часа на слънцето, върху тревата, а когато вечерта свършихме и си тръгнахме, камионът цял се тресеше от песента му.

Щом трудоваците слязоха в поделението и ние останахме сами, разправям тая история на колегите. А те — всеки от тях — молят да им го отстъпя за утре.

И тъй Смаил всеки ден сменяше своя началник, докато стана любимец на всички. Разбира се, той спеше през целия ден — прав, седнал и легнал; с жалон в ръката или без — но дойдеше ли време за почивка, всички се събирахме при него.

… Много горски пътища сме проектирали — приятелите ми от министерството и аз. В Балкана, в Странджа, в Огражден. Местата са били диви и страшно красиви, а имената на обектите — все звучни и сладки. Когато се опитам да се сетя за всичките, виждам, че много от тях съм забравил. Така разправя и другият геолог, моят приятел Митака; така разправят и пътищарите.

Но има един горски път из Родопите, чието име си остана „Тандърлили“. Него всички го помнят.

Всъщност — като помисля, — откакто дойде в нашата група този Смаил, никаква работа не бе свършил. Просто една шумка не беше преместил от тука до там.

А накрая се оказа, че ни е откраднал сърцата завинаги.

,

Информация за текста

© 1987 Дончо Цончев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Дончо Цончев. Протоколи и измислици

Народна младеж, София, 1987

Редактор: Благовеста Касабова

Художник: Димитър Трендафилов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15773]

Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00