Тандърлили

Дончо ЦончевТандърлили

Сега е шест часът сутринта, времето е чудесно, слънцето се надига на пръсти, да види по-скоро Родопите. Минаваме с молотовката през поделението, вземаме четири трудовачета и продължаваме с тях към обекта.

Казвам „трудовачета“, но те се случиха едни мъжаги — по-големи и по-яки от мене. Особено един — черен и скулест, весел и буен — още със сядането в колата запя:

— Тан-дърлили, тан-дърлили! А-ла-ла-ла-лаа-ли-лииии!… Тандърлили! Тандърлили!…

Пее си човекът и си тупка с ръце по торбата, хили се и намига наляво-надясно, кълчи си врата и помръдва на пейката — не го сдържа на едно място.

Питам го:

— Как се казваш?

Той прекъсва песента и казва бавно:

— Смаил.

— Ти ще работиш с мен. Другите ще ви разделя началникът.

— Готово, бате, Тан-дърлили! Тан-дърлили!…

Слязохме от камиона, нарамихме жалони, колчета, лати, триноги, рулетки, теодолити — право на последната вчерашна точка. С това свое „тандърлили, тандърлили“ Смаил беше развеселил цялата група.

Започнахме работа. Забих жалон, оставих до него Смаил и заминах напред. Влязох в правата на полигона и от трийсетина метра викам на моя човек:

— Смаиле, измести жалона малко наляво!

— Жалона, Смаилееей! Тоя, шарения прът — дай го малко наляво!

Стои Смаил там, стиска жалона и все едно, че е от камък.

— Смаиле бре! Ееееееей!

Нищо. Викам си: Той е онемял или се е парализирал. Връщам се назад да го видя. Наближавам го, гледам — стиска жалона и спи. Клепките му спуснати наполовина, под тях се вижда бялото на очите — синкаво и жълтеникаво. Устата му отворена — едно кротичко „хррт“ се чува от якото гърло.

Ударих го по рамото. Той трепна, но си разлепи клепките бавно. Гледа ме много учудено.

— Какво става, Смаил?

— Нищо, бате.

— Как така нищо, нали ти викам да изместиш жалона наляво.

— Не съм те чул бе, бате. Че прощаваш.

— Добре. Стой сега тук, аз пак ще ида и ще извикам.

— Готово, бате.

Отивам при моя жалон, „влизам в правата“ и рева, колкото мога:

— Дай две педи наляво и малко дигни нагоре!

Няма наляво, няма нагоре. Викам си: Дали не изревах премного силно, момчето може да заеква. Хайде обратно при него.

Момчето спи. Лявата клепка напълно затворена, а дясната пак само до половината. Събирам всичкия си глас и изгърмявам колкото мога:

— Хоп!

Главата на Смаил се олюлява малко назад, клепките се отварят и той ме гледа кротко в очите.

— Слушай, момче, къде си?

— Тука съм, бате. Чекам да кажеш: „Налево“.

— Я кажи какво си правил нощес?

Смаил се ухилва широко, белите му зъби като гердан наредени.

— Како че прайм, бате? Какото са прай нощеска!

Викам друг от трудоваците, оставям го при тоя жалон, а Смаил вземам със себе си. Сега му давам да държи наклономера. При първата команда онова момче премести жалона, заби го, където му казах, и пита:

— Сега какво, другарю инженер?

— Сега донеси два други жалона и ела тука!

Дотича той с жалоните, заведох го напред в гората и продължихме. Смаил държа близо до себе си и все му говоря, да не заспи.

— Знаеш ли хубаво цигански?

— Как нема да знам, бате. Аз и френцкия го знам.

— Какво каза?

— Френцки, френцки, не си ли чувал? Френцки език. Мерси, оре-вуар…

— Аха. Чувал съм. А ти къде го учи френцкия?

— Аз не съм, ама сестрата. Сестрата се трепа на училище. Три години поред, бате! Та от нея съм научил френцки, там, на училището, ги карат.

— Тя какво завърши?

— Кой?

— Сестра ти.

— Завърши три години на училище бе, бате. От първи клас до трети! После я крадна един мингянин. Калиджия, голям гявол. Ожени се за нея, па после друг я крадна.

— Аха. А ти да пишеш по цигански можеш ли?

— А?

— Да пишеш, да пишеш!

— Тц.

— Слушай бе, Смаиле, на цигански може ли да се пише?

— Не знам, бате. Сигурно може, защо да не може? Щом на френцки, на български може…

— Френски, български — това са езици, на тях може, разбира се. А цигански език няма. Какъв език е циганският!

— Много убав език, бате. Сичко се разбира!

— Я не се занасяй. Изобщо няма цигански език. Има двайсет лафа там — шарах-марах — и все тях си повтаряте.

Смаил се ухили широко-широко и вика:

— Шарах-марах нема бе, бате, ама дума има за сичко.

— Лъжеш, Смаиле…

— Тебе лъжа, мене истина, бате.

— Добре де, я ми кажи самолет.

— А?

— Самолет, самолет! Как е на цигански самолет?

Смаил ме гледа право в очите, мига-мига и по едно време се ококори.

— Айроплангелес!

— Слушай — викам, — я дръж тоя жалон и застани тука. Ще ти дам на тебе един айроплангелес!

Оставих го зад гърба си, докато визирам посоката, после трябваше да изчисля един ъгъл. Сметката не беше сложна, бавил съм се с молива пет-шест минути. Когато вече прибирах карнета си в джоба, чух зад гърба си едно: „Хпппппп!“ Обърнах се — Смаил спеше. Пак прав, стиснал жалона — клепките пак спуснати до половината.

— Хоп!

— Тука съм, бате, тука съм.

— Абе ти си тука, ама май че никакъв те няма! Знаеш ли поне да смяташ?

— А?

— Да смяташ, викам, да смяташ!

— Знам бе, бате, сестрата нали ме учи. Шес по седем тринайсе — това ли?

Другият трудовак се засмя, а вече и аз не се удържах. Слънцето беше мръднало доста нагоре, росата