Той не беше тичал на умирачка за това заспало и превтасало „браво“. Не за него беше цепил гърдите си и изподрал ръцете и лицето си. Ядоса се. Запали пура марка „Шекспир“. Потъна в мислите си. Той всъщност не беше дошъл за фазани и токачки — тоест само да повтаря онова, което другите от Милано вече бяха направили. Планът му, заедно с г-н Росси, предвиждаше наистина нещо изключително.
И вечерта в Ню Отани, след хубавия излет и тези различни перушинени субстанции, четиримата дълго говориха за това.
На другия ден към обед кафявият „Фиат-Абарт 131“ и перленосивата „Алфа Ромео Джулиа Спринт“ потеглиха към Родопите.
Италианците пак пяха в колите си, макар и пресипнали. Джанкарло Джованьоли пак извади пура марка „Ромео и Жулиета“ (а може би пурата бе марка „Шекспир“ — виж първата част на разказа) и пак така я освободи от алуминиевия контейнер, за да я подготви за запалване. Само че сега пейзажът съвсем не беше нищо и никаква работа, а наистина нещо забележително. Страхотна природа наистина, а сред нея ловният дом — като направен от захарчета.
— Бонджорно! — каза г-н Росси на човека, който ги посрещна според уговорката.
— Бонджорно, синьори — каза онзи. — Пенев. Коме стате?
Пиха кафе, размениха любезности и когато Пенев извади каталога с цените на трофеите от благородни елени и елени-лопатари, г-н Росси сложи ръката си отгоре.
— Мечка — каза той. — Искаме мечка. Даваме двойно, но искаме мечка, това е.
Пенев се почеса, после запали бавно цигара и каза:
— Ние сега…
— Тройно! — прекъсна го г-н Росси.
Цената за убиване на мечка беше без друго неимоверно висока, а пък това мъжко „тройно“ от страна на решените италианци накара Пенев да си поеме дълбоко дъх, да свие рамене — накрая да ги помоли да си починат до вечерта, пък утре сутринта…
Той не довърши.
— Утре-утре — каза г-н Роси. — Но…
И той не довърши.
Пенев имаше цяла дълга вечер за консултации с когото трябва, за умуване и подготовки.
Работата всъщност не би била толкова сложна, ако в района имаше мечка. Но и Пенев, и горският знаеха отлично, че няма. Те дълго си блъскаха главите заедно, цъкаха с език и попържаха — накрая почти се напиха.
Думата „почти“ за случая е съвършено точна, защото пиян човек не може да изобрети това, което Пенев и горският изобретиха, тъй както едва ли го би изобретил и трезвен.
— Абе, Джоро, ти скоро в града беше ли? — попита Пенев внезапно.
— Онзи ден — каза горският.
— Абе, циркът още ли е там?
— Там е.
— Абе, защо не вземем да ги попитаме колко ще искат за една ог техните мечки, а? Някоя дърта. Някоя, дето ще я бракуват.
Горският се вторачи в своето пряко началство с отворена уста, после се пресегна да го прегърне. Удариха по още едно — от радост, — дигнаха шофьора и тутакси отпътуваха за града.
Циркът си беше на мястото, циркаджиите също — пазарлъкът трая не повече от десет минути. Една от мечките наистина била вече за пенсия — цената се оказа напълно достъпна, приблизително колкото цената на едно шише уиски в кой да е от вечерно действуващите салони на Ню Отани.
— О’кей! — каза човекът от цирка, който предаде животното.
И всичко наистина беше о’кей.
— О’кей! — каза Пенев на италианците сутринта. — Получихме сведенията и разрешението от управата.
— Кои сведения? — попита г-н Росси.
— За района, в който се движи този екземпляр — сви рамене Пенев.
Италианците се спогледаха. Изглежда, им замириса на мечка. На осъществяването на големия им план и на дългите приказки после в Милано.
— Кога можем да тръгнем? — попита г-н Росси.
Пенев отново сви рамене (лесно му беше сега да е спокоен) и каза, че това си било тяхна работа.
Италианците не пожелаха дори да закусят. Очите им светеха. Ръцете им трепереха. Гласовете им отново пресипнаха — този път без никакви песни.
Пенев наистина беше спокоен — когато оставиха с горския мечката под скалния навес в гората, тя веднага си легна и заспа. И въобще през цялото време нямаше вид на животно, което би нервничело за нещо.
— Тръгваме — каза г-н Росси. — Ние просто тръгваме.
Пенев сви рамене за трети път и след малко джипът потегли по каменистия път.
Освен страхотната природа наоколо сега в гърдите на италианците се появи и страхотно вълнение. Защото по един начин изглежда една гора, когато отиваш в нея за гъби, и по друг — когато с пушка тръгваш по следите на мечката.
Пенев даде знак на шофьора да спре и на малката полянка обясни посоката, в която е забелязан зверът. След това той пожела обичайното „наслука“ и като изчака италианците да потънат в гората, седна в джип-ката и се облегна назад със затворени очи. Тежка беше нощта за него и поведението му сега лесно можеше да се обясни. Шофьорът също бе имал силни вечерни емоции — задряма преди самия Пенев.
Италианците напредваха в гората бавно, с пресъхнали устни и разтуптени сърца, когато изведнъж Джанкарло прошепна:
— Вижте!
Другите трима трепнаха и рязко се снишиха. Те очакваха великия миг на срещата със звера, но Джанкарло добави ясно и прозаично:
— Хижа.
Наистина, пред очите им се откри прекрасна малка хижа — в сърцето на дивата гора.
— Да я заобиколим — предложи г-н Росси. — Мечката няма да дойде тука на чай.
Той беше прав, г-н Росси. Но се и лъжеше. Защото мечката…
— Сссст! — каза Джанкарло и клекна.
Клекнаха със светкавична бързина и другите трима.
Джанкарло Джованьоли сочеше с пръст нещо на земята и това нещо на земята се оказаха огромните следи от огромните лапи на мечка … Впрочем да — защото мечката, както вече започнахме да изясняваме случая, щом се събуди, заряза неприветливия скален навес и тръгна по същата пътека, по която я бяха довели. Вървя колкото вървя и изведнъж забеляза малката прекрасна хижа. Възбудена изведнъж (тук сигурно имаше хора), тя почти се затича към китната зелена оградка. Но каква беше нейната радост, когато видя момиченцето на горския, което караше в ранното утро по удобната алея своето триколесно велосипедче. О, тя измуча от удоволствие и тутакси хукна към него.
Чуло тежкия тропот, момиченцето се обърна и видя мечката. Разбира се, детето се изплаши много, катурна се със своето велосипедче, но скочи на крака веднага и хукна към хижата презглава.
Тогава мечката с професионално движение изправи катурнатото велосипедче, яхна го и със завидно, забавно умение завъртя педалите по алеята.
Тъкмо Джанкарло Джованьоли я видя така — подал се по следите й в долната част на алеята.
Стиснал пушката, той отвори уста. Така него видяха г-н Росси и другите двама, когато излязоха предпазливо от стръмния страничен дол.
Забелязала публика, мечката бодро изръкжа и започна да прави завойчета.
— Браво — пръв тихичко се обади Джанкарло след около петминутното общо мълчание.
Той пръв се засмя и после, когато с непрекъснати свивания на раменете Пенев върна аванса от неимоверно голямата сума за убиване на мечка в гората и в самия миг на раздялата захапа предоставената
