Дончо Цончев
Акробационе
Италианците пееха в колите си (две на брой), за-стигаха се и караха успоредно, със смъкнати стъкла на прозорците, за да се чуват, после издуваха конските сили (триста на брой) — бързаха най-сетне да влязат в България.
Те бяха чували много за тази малка, прекрасна страна, имаха един силен и уважаван борец на име Булгарелли, помнеха Гунди от своите стадиони и познаваха лично Райна Кабаиванска.
Но най-вълнуващи впечатления четиримата ловци в двете коли бяха получили от устните разкази на свои приятели, вече били във фазанарията край село Литаково.
— Страхотна природа! — твърдяха онези. — Под всяка трънка — фазан. На всяко дърво — токачка.
— Дива токачка? — не вярваха четиримата страстни природолюбители. На трийсет-четирийсет километра от София? Та нейната родина е Африка, какво ще търси дива токачка в България?
Тя ще си търси храната и лесно ще я намира край фазанарията, смееха се онези. А вие ще търсите самата токачка и също така лесно ще я намерите. На шапката на единия имаше нежно красиво перце, отдолу сиво пухено, нагоре черно и гладко, на ярки бели точки — той го показа с пръст и намигна.
Летяха мощните автомобили, лееха се прочутите канцонети — четиримата ловци предварително изживяваха големите няколко дни в малка България.
Те имаха план, който ги изпълваше с трепет. Те имаха и пари — далеч повече от цената за посещение на една фазанария. Разчитайки на това и познавайки из-тънко днешния начин за любуване на природата, те извисяваха медитерански тенори до небесата.
На митницата бяха пресипнали.
— Защо и четиримата шепнете? — попитаха ги мъжете с фуражките.
— О, соле мио! — изкукурига водачът на групата, господин Росси, та слънчево се засмя.
Кучето за хашиш подуши ботушите му, мина лениво край автомобилите и отегчено се прозина.
— Чао — казаха митничарите.
— Чао — казаха четиримата италианци и колите отново потеглиха.
Край техните стъкла, от двете страни, потече българският пейзаж.
Не след дълго тези две коли спряха на паркинга пред Ню Отани: кафяв „Фиат-Абарт 131“ и перленосива „Алфа Ромео Джулиа Спринт“.
В луксозните апартаменти италианците нямаха никаква работа (те си имаха луксозни апартаменти у дома си, в Милано) — хвърлиха си пижамите върху леглата и слязоха да пият кафе. Междувременно водачът им г-н Росси се беше свързал по телефона с когото трябва и след двайсет минути онзи дойде.
— Бонджорно — каза г-н Росси.
— Бонджорно, синьори — каза човекът. — Денев. Коме стате?
Нямаше какво толкова да разискват, изпиха кафетата и насядаха по колите. Само след пет минути бяха ла околовръстното и ето че знаменитият шопски кър се появи пред очите им.
Нищо работа — мислеше си най-младият от италианците, на име Джанкарло Джованьоли. И в саваните на Кения така ми се струваше отначало: нищо работа.
Пулсът му се усили. Той обичаше израза „нищо работа“ и особено онова, което очакваше зад него. Саваните на Кения например: една обикновена, суха, голяма ливада, нищо и никаква, а вътре изведнъж — лъвове. Или: момиченцата, които идваха при Джованьоли Сие Фаст да търсят работа — едни парцалени хлапета, а под парцалките…
Джанкарло Джованьоли зяпаше шопския кър, повтаряйки наум „нищо работа“, след което извади пура марка „Шекспир“, освободи я от алуминиевия контейнер и започна да я приготовлява за запалване.
Угарката от тази пура Джанкарло стъпка в самата фазанария — пушката бе вече в ръцете му.
Придружителят Денев обясни, че всичко, което лети извън волиера (разбирайте всичко, което би могло да хвръкне), си е за бой.
— О, си! — каза г-н Росси и стреля.
Един фазан се запремята до мрежата. Някой си Боне (който щеше да върви с тях през цялото време) се наведе, усука му шията и това красиво перушинено нещо миряса изведнъж.
Пукотевицата стигна своя апогей двайсетина минути по-късно, когато изневиделица се появи кучката Лора. Тя изръчкваше от трънаците всичко, италианците говореха помежду си възбудено (все още шепнешком) и не прощаваха дори па врабчетата. Нито придружителят Денев, нито пък Боне бяха изненадани — четиримата днешни чуждестранни ловци не им бяха сефте.
— Кррррррр! Кр-крррррррр… — чу се много силно откъм близкия дол.
Италианците замряха.
— Токачка — каза Боне и сам тръгна нататък.
Джанкарло потръпна цял — онова страхотно красиво перце му беше замрежило мозъка още в Милано.
Денев обясни как да направят веригата и всички поеха към мястото на звука.
Пръв забеляза рядката птица Джанкарло. Със сърце в зъбите от вълнение той вдигна пушката, но в същия миг си даде сметка, че между него и токачката има само два метра Щеше да я пръсне. Можеше, разбира се, да стреля само в главата й, но как да окачиш една птица на висулките си, ако тя няма глава? Постоя така — токачката не помръдваше. Беше се настанила на клона на една леска, обградена с трънак, и го гледаше.
— Шш! — каза човекът, след като прецени, че наоколо, извън трънака, е чисто и тя няма къде да избяга от изстрела.
Токачката го гледаше и си стоеше на мястото като препарирана. Някой от другите стреля. Това изнерви Джанкарло още повече и той се опита да атакува тръните. Беше невъзможно и много глупаво. Помисли си да вземе буца пръст и да замеря птицата, но се страхуваше да се наведе. Знаеше от собствен горчив опит, че това нещо, дивечът — всякаквият дивеч, — чака само да си отместиш очите от него и да потъне в земята.
Идиотско положение — каза си Джанкарло Джованьоли — Да намериш токачка, да се гледате от два метра в очите и да не можеш да я прибереш.
Другите гръмнаха пак и повториха, тогава Джанкарло изведнъж видя решението: протяга пушката напред, колкото може, пренебрегва съпротивата на трънака, напира и бутва токачката с цевта. Той така и направи (о, сладки болки в трънака), токачката само чакаше да я докоснат и литна.
Джанкарло Джованьоли светкавично се издърпа от тръните (които, гадни тръни, първо не го пускаха да влезе в тях, а сега пък не го пускаха да излезе), успя да стреля, но красивата коварна птица в същия миг реши да се приземи и да хукне по поляната като заек.
Човекът стреля още веднъж. Токачката продължи главоломно напред.
Виолетова пелена замрежи очите на младия Джанкарло. Ужасната птица беше на едно посягане от ръката му — рядката птица — и те се зяпаха толкова време, а сега той, идиотът… И ето — тя вече се скри ваше зад гърбицата на поляната към следващите гадни трънаци, а пушката в ръцете му — празна. Джанкарло мислеше всичко това тичешком, така тичешком и опипом той се опитваше да напълни пушката отново, някак си успя и беше готов да стреля още два пъти, но разстоянието между него и токачката вече беше такова, че нямаше никакъв смисъл.
Нямаше смисъл, нямаше смисъл — повтаряше си Джанкарло като в кошмар и тичаше само защото не искаше да спре, не искаше това да се е случвало изобщо, не искаше и да е виждал дива токачка изобщо, тъй както си беше живял великолепно до преди десет минути — без да е виждал дива токачка изобщо, както впрочем той не я вижда и сега, защото тя беше преминала гърбицата на поляната и се бе скрила от погледа му на някакви сто и петдесет — двеста метра.
Джанкарло пробяга и това разстояние (може би с времето на знаменития свой сънародник Менеа) и гърдите му вече се цепеха и наоколо миришеше силно на пури марка „Шекспир“, и тогава изведнъж видя токачката наблизо пред себе си и вдигна пушката, но миг преди да стреля, се отказа. Токачката бе спряла, разперила криле. Тя натискаше главата си в земята и потръпваше все по-слабо.
Пет минути по-късно, по-бодър от всякога, Джанкарло отиде при другите. Той мислеше да не говори, само едва да се усмихне (както токачката меко се шаренее на висулките му), но се оказа, че другите са ударили седем от красивите ужасни птици и само отбелязаха вяло: „А, и ти си ударил една, браво.“
