Дончо Цончев
Рицарят на простите неща
Надали имаше по-проста работа от това: нарамваш чантата, тръгваш по улиците, отбиваш се във всеки вход и пускаш в кутиите вестниците и писмата. Много от хората, които познаваха раздавача Методи, вече години се учудваха на неизменно бодрото му лице. Това го развеселяваше още, той поздравяваше всички и се закачаше с децата, ухилен до уши. Крачките му отекваха по тротоара — нещо, без което кварталът би опустял.
Те не отделяха време да си помислят — тези хора — какво се таи в една пощенска чанта. На тях им стигаше онова от собствената кутия. Ако се случеше понякога да обърнат очи и към другите, в погледите им нямаше капчица интерес. Всеки бе свързан с пощенската кутия, на която е изписано името му. Само Методи бе свързан естествено с всички. И всеки божи ден обикаляше да ги докосне, с кроткото мълчаливо участие- неучастие на съдбата.
Записи за студенти, вести от съда, телеграми за смърт и за раждане, съобщения за успех, за провал, знаци за омраза и за любов, за отчаяние и надежда, вопъл за помощ, ръка, която се протяга да те спаси — ето с какво беше претъпкана старата чанта на този човек. Той знаеше отлично това, вършеше работата си с радост и тъй нищо забележително нямаше да се случи в неговия живот, ако не беше се появило момичето зад отворения прозорец.
Но една прекрасна сутрин то се появи на улица „Чехов“ на партера и раздавачът спря, щом го видя.
Най-простото, което можеше да се направи, беше човек да се зазяпа в тези очи. Методи спря и се зазяпа. Като дете, с отворена уста. Разбира се — дете на трийсет години, високо един и осемдесет.
Бузите на момичето порозовяха и — седнало зад прозореца — то се наведе над книгата, която четеше.
— Добър ден — каза Методи. — Вие ли сте Марина Иванова?
Момичето го погледна и кимна. Той бръкна в чантата и извади писмо.
— Познавам всички тука. Затова предположих.
Бяла и гъвкава като шия на птица, ръката на момичето се протегна през прозореца и взе писмото.
— Благодаря.
— Всичко хубаво ви желая. И всеки ден да получавате писма.
Той се зазяпа в очите й още веднъж, после намести ремъка на чантата си и продължи.
На другата сутрин още от ъгъла на „Люлякова градина“ раздавачът жадно погледна в прозореца на улица „Чехов“. Беше отворен. Зад него Марина четеше своята книга.
— Добър ден — каза той, когато се изравни с прозореца и спря.
Марина Иванова го погледна и кимна.
— Няма — каза Методи. — Днес няма за вас. Тя сви рамене и като че ли се усмихна.
На третия ден раздавачът спря до прозореца и преди да поздрави, бръкна в чантата си. Извади внимателно един карамфил и го поднесе мълчаливо. Момичето се поколеба (бузите отново се изчервиха), после ръката — шия на птица, се протегна и взе карамфила.
— Благодаря много.
— Аз — тихо каза Методи. — Аз трябва да благодаря.
Заредиха се дни на писма и карамфили. От едноминутните разговори под прозореца раздавачът вече знаеше, че Марина ще изкара тук цялото лято, при леля си, а после ще се върне в Свищов и ще продължи там своята икономика.
— Хубав град — каза той. — Аз го познавам. Но и София не е лоша, нали? Не съм ви виждал да излизате. Искате ли някога… да ви поканя?
Марина сведе очи и зачопли пред себе си с пръст. Раздавачът сви рамене, усмихна се и каза, че с много голямо удоволствие би й показал хубостите на София, стига тя да поиска това. Добави:
— Човек не може да живее само с писма, нали?
— Може — каза момичето, като го погледна в очите. — Аз мога.
Той не успяваше дълго да издържи очите й срещу своите. Мислеше, че ще припадне. Или поне ще извика като дивак. Или пък просто ще се пресегне през прозореца и ще я погали по косата, по бузата… Каза унесено:
— И то писма от приятелка.
— Откъде знаете, че не са от приятел?
— Професията ми е никаква, но ме научи да разбирам от почерци поне.
— Професията ви е много хубава — каза Марина. — Аз даже малко ви завиждам. Вие свързвате хората. Толкова неща им носите.
— Сега наистина е страхотно хубава — засмя се той.
— Как сега?
— Сега, когато си тук и аз всеки ден те виждам. Така сега. Това значи сега. Чао, Марина.
Той се обърна бързо и си замина.
На другия ден момичето беше по-хубаво от всякога. Още от ъгъла раздавачът се упъти решително към прозореца. С професионалния си жест той подаде плик, каза довиждане и веднага си продължи.
Почеркът беше мъжки, на плика нямаше марка. Момичето го отвори и зачете:
„Слушай, Марина, не че се притеснявам да ти кажа всичко това, но просто ми е неудобно да вися с чантата под прозореца ти. Аз съм на работа, знаеш. Не искаш да излезеш с мене, значи единственият начин да ти кажа каквото трябва, е този. Аз се поболях с тебе, Марина. Сам съм, нищо нямам освен стаичката, в която живея, май никога не съм и имал кой знае какво. Хубавите неща за мен са нещо като онова, което нося всеки ден в чантата — пипам ги, между тях съм, а те са затворени, предназначени за други. Имам един хубав чайник само, бях на екскурзия в чужбина и си го купих. А това с мене сега, откакто те видях, е сигурно както с лалетата пролет, с цветовете по ябълките и крушите, после с гроздето, дините и пъпешите. А, да — точно както при пъпешите, просто идва един миг, в който са толкова узрели, че се пукват, нали разбираш. Ще се пукна, това е. Със събуждането си сутрин мисля как ще те видя в прозореца. Веднага след като отмина край тебе, започвам да чакам другата сутрин. Виж сега — от сутринта да чакащ другата сутрин, това не е ли болест? Понякога даже ми кипва, като си мисля за тебе. Живеех си толкова спокойно преди. Не те навивам, щом не искаш, но нищо не ми пречи да ти кажа какво става с мене. То си е мое човешко право. По същия начин твое е правото да откажеш и въобще да постъпиш, както ти искаш. Накрая една малка молба. Щом не искаш приятелство с мен, затвори този прозорец, когато минавам. Или пък се скрий за десетина минути, знаеш, че минавам по едно и също време. Това може да ме оправи. Покланям ти се и не се сърдя за нищо, разбира се. Твой Методи.“
На другата сутрин прозорецът беше затворен. Раздавачът се поколеба на тротоара за миг, след което отиде до него и почука с пръст по стъклото.
— Отвори, отвори — каза той, като я видя в обичайното положение пред книгата.
Момичето се изправи полека и отвори прозореца.
— Гледай какъв хубав ден, а ти си се затворила вътре.
— Нали… Нали ти…
— Сбърках, Марина. Много глупаво сбърках. Всичко е вярно от това, което ти писах, без тази идиотщина с прозореца. Не го затваряй, моля ти се. Лошо ми стана, като не те видях още от ъгъла.
Тя го гледаше право в очите и изглеждаше натъжена, но изведнъж се засмя. Каза:
— Много те бива да говориш. И да пишеш, даже.
— Защо? Казвам каквото мисля. Това е толкова просто!
— Хич не ми се струва, че е просто. Много малко хора познавам, които правят така. Може би…никой друг освен тебе не съм срещала да прави така.
— Как?
— Ами да говори, каквото мисли.
— Слушай, Марина — той се присегна през прозореца, хвана ръката и я стисна. — Слушай… аз пък не съм виждал такова хубаво вещо като тебе. Честна дума. Сега ще навърша трийсет години, не съм си и представял такова нещо че съществува. — Придърпа ръката и я целуна. Прошепна: — Ти си ненормално хубава, честна дума.
Тя издърпа ръката си полека и много силно се изчерви.
