— Не затваряй прозореца никога, чуваш ли. И никога не си отивай!
В това време лелята отвори вратата на стаята и той веднага си тръгна, след като изрече на един дъх: „Добър ден, госпожо.“
Цели три дни след това прозорецът беше затворен и Марина не беше зад него. Тогава раздавачът отиде следобед без чантата си и позвъня на вратата. Отвори му лелята.
— Добър ден, госпожо — каза той, много сериозен.
— Добър ден… господине — с нескрита насмешка каза жената.
— Марина тука ли е?
— Не — каза жената. — Тя си замина.
— О… извинете… Извинявайте.
Вратата се хлопна и Методи раздавачът изпита чувството, че половината от земното кълбо се е откъснало — подобно срязана на две диня. Една крачка да направиш и — в бездната.
Постоя на стълбището, земното кълбо си беше цяло, разбира се — и тръгна. Проклинаше се. Мразеше се. Вечерта се напи. Сам — в ъгъла на кварталната кръчма. Сутринта закъсня за работа (за пръв път от години) и когато мина край отворения прозорец, Марина се решеше права зад него.
В първия миг раздавачът Методи не искаше да повярва на очите си, след това се затича и застана с отворена уста до прозореца.
— Какво… значи това?
— Кое? — спокойно попита Марина.
— Леля ти каза, че си заминала.
— Аз наистина заминавам.
— Кога?
— Днес. Или утре.
— Но това не е вчера!
Марина спря да се реши и млъкна. Прекара нокътя си по зъбите на гребена.
— Защо ме излъга?
— Аз не съм те лъгала, Методи.
— Защо се скри тогава?
Тя не отговори.
— То е същото. Същото е. Едната лъже, а другата се крие зад лъжата. Как да не е същото?
Марина остави гребена на масата и сложи ръката си на бузата, която почервеняваше силно. Беше неописуемо хубава.
— Не си хубава — каза Методи. — Аз съм се лъгал. Отвътре не си хубава. Какво ти направих, за да ме лъжеш?
Тя го погледна нежно и каза грубо:
— Не съм те лъгала, Методи.
— Скри се, все същото е! Аз съм за тебе…муха. Досадник под прозореца ти. Раздавачът, който се за- плесва по прозорците. Аз не съм човек като човек. Не мога и да бъда според тебе, така ли? Може би нямам право да гледам, да мисля, да сънувам, да говоря, каквото си мисля. А на тебе какво ти е хубавото, след като не ми каза това още в началото? Защо ме остави да… Забавно ти беше, така ли? Сигурно. Само че аз сега няма да се обеся заради тебе. За какво да се обеся? За какво да ми е мъчно? За майтапа, който си правиш с мене? Може да ми е било мъчно, но вчера. Снощи. Ужасно може да ми е било, но сега — не. И просто си отивам, това е.
Той я гледаше в очите така, като че ли искаше да влезе вътре в тях и там да се скрие от себе си. Повтори:
— Отивам си, ето. Не съм чак толкова идиот.
— Недей ти да си отиваш, Методи — тихо каза Марина. — Ти си беше тук. Аз дойдох и аз трябва да си отида.
— Кога? — чу се да казва той бързо, без да го бе искал.
— Сега — каза тя и опита да се усмихне. — Ти, разбира се, имаш твоето човешко право да се закачаш с момичетата. Пък и работата ти е наистина много хубава в това отношение. Леля ми каза. Но аз никога не съм ти казала, че си лош човек, нали? Довиждане, Методи. Сбогом.
Марина затвори прозореца, обърна се и тръгна в стаята към вратата. Полека, като повдигаше левия си крак несръчно и се кривеше неестествено.
Тя беше куца.
Методи сложи ръце на стъклата и се вторачи подире й. Гледа я с детски отворената си уста, докато тя стигна до вратата и потъна навътре в къщата.
След това той се затича към входа, с три стъпки взе десетте стъпала и натисна звънеца. Държа го така, докато тя му отвори. Влезе веднага, затвори вратата с гърба си и хвана Марина за раменете. Каза:
— Слушай… ти никъде няма да заминаваш. И никога. Или пък аз, навсякъде има пощенски кутии. Навсякъде хората получават писма. Само ми кажи едно нещо. Искаш ли да се ожениш за мене? Да се омъжиш, както е думата там точно. Искаш ли? Кажи. Ама сега го кажи, веднага?
— Методи… леля ми…
Тя вече ми е роднина и на мене, не бой се. Остави я на мене. Само кажи. Хайде де, една думица трябва да кажеш. Едната от двете. Да или не? Виж колко е просто.
Момичето скри лицето си на гърдите му, после рязко го вдигна и се загледа в очите му. Така, като че ли искаше да влезе вътре в тях и там цялата да се скрие от себе си.
Надали имаше по-проста работа от това: целуваш момичето по едното око, после по другото, после по челото, по носа и устата, обвиваш го много яко в ръцете си и вече не го пускаш наникъде.
Информация за текста
© 1983 Дончо Цончев
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007
Публикация:
Дончо Цончев
ПРАЗНИК БЕЗ ПОДАРЪК
I издание
Рецензент Кръстю Куюмджиев
Редактор Стефан Поптонев
Художник Веселин Павлов
Художествен редактор Александър Хачатурян
Технически редактор Тодор Бъчваров
Коректор Нина Велчева
Издателски № 7082
Дадена за набор на 6.I.1983 г.
Подписана за печат на 10.IV.1983 г.
Излязла м. май
Печатни коли 11,50. Издателски коли 9,59
Условно-издателски коли 9,53.
Формат 84?108/32. Тираж 20 110
Цена 1,20 лв.
Код 22/9536222211/5605-9-83
