Мартеница

Дончо ЦончевМартеница

Първо ръмеше дъжд, после по стъклото затропаха, леки и бели, мънички топчета (като че някой там горе дробеше парче стиропор) и когато Марта се наведе над „Малкия принц“ и над себе си — за хиляден път, — та после унесено дигна глава, във въздуха се въртяха много разкошни парцали от сняг.

Тя обичаше месеца, който започваше от утре, не само защото носеше същото име. Не само защото и той — като нея — бе женски. Някъде далече в късното й детство — да кажем преди трийсет и осем такива „марти“ — беше се случило нещо завинаги, нещо неясно, единствено, чудно, пълно с уплаха и пак така с много разкошни парцали от сняг, които танцуваха заедно с китените, копринените бяло-червени черешки в ръката й, а тя, като не знаеше какво е това, което се е случило с нея, скачаше в сладостна уплаха, пееше и дирижираше всичко наоколо.

После я раглезиха (защото имаха пари и тя им беше едничка), макар заедно с разглезването малката Марта да беше получила знания, възпитание и онзи строй на нервите си за възприятия и реакции, с който открай време се отличават аристократите.

После се разболя, после се омъжи. После той държа ужасно много речи, че на всяка цена иска деца, а тя, като не можеше да се защити от естественото му право, нито да се извини, че не може да ражда, мълчеше и мълчеше — докато отново се разболя.

Разводът мина лесно — след правната дума „взаимно“ (която беше натъпкана с толкова много раздяла) всъщност трябваше да се добави: „облекчение“. Дори сега — отново сама — трийсетгодишната Марта успя да си вземе от живота онова, което (отдавна подозираше) се полага на всеки. Свободна жена. Сама печели и се гледа сама. Силна. Много образована, с маниери. Интелектуалка с цигара, на чаша кафе. Разходката до леглото много по-лесна от тази до Витоша (в събота и неделя, моля: ти се, с „простаците“). Умен съветник в бизнеса на всеки издигнат приятел. Обърни-лодка, естествено, без предразсъдъци и сантименти. Един ироничен поставяч на обективни оценки. Чисто днешен тип: жената-мъж.

Това ли беше силата на живота? Прословутата средна възраст? Нарицателната Балзакова трийсетгодишница?

„Аз съм мома англичанка“ — веднъж изпя един иначе мрачен тип архитект, намигна й безцеремонно и я заведе в ателието си.

„Я свари пет-шест яйца да хапнем — каза той още щом влязоха. — Ей ги там на прозореца.“

Марта послушно изпълни нареждането, макар много да й се искаше то да бъде молба.

„Сега едно кафе — каза архитектът веднага след като се нахрани. — Сладко да бъде, точно за такъв тиквеник като мене.“

Марта отново се разшета, като автомат. С кафето архитектът започна да пие коняк и да й говори за проектите си (това беше предлогът да дойдат тук, а Марта работеше като юристконсулт в същото предприятие), викаше архитектът, ръкомахаше и ругаеше — страстно разпален. Когато се умори, покани я да вечерят. Без да я докосне с пръст, той я изведе от ателието и докато тя вечеря, изпи още три коняка, разнежи се и й обеща някога пак да я повика в ателието, да му го изчисти.

„Видя ли колко е мръсно?“ — попита той дрезгаво, като я изпращаше.

„Да“ — каза Марта и за пръв път от много години изпита онова удивително и безименно чувство; да се излееш половината в радостни сълзи.

Тя живя няколко години с него (влюбена до полуда) и едва тогава откри (един прекрасен ден архитектът замина за Африка и повече не се върна), че следващите думи на смешно старомодната песен „Аз съм мома англичанка“ съдържат великата и проста истина за жената.

Думите: „родена за любов“.

Каква любов? Всички си отиваха. Всичко, до което се докоснеше, с течение на малко време се превръщаше в прах.

Другите имаха деца след любовта и тези деца (о, сигурно много по-важно нещо от бащите) се превръщаха постепенно в прекрасни девойки, в красиви юноши, в мъже, жени — народ, който съставлява света. По същия начин постъпваха следващите (самите тези деца), така се раждаше и следващият свят след тях, и все така — прахът (от другите!) бе побеждаван.

Много пъти се бе канила да си вземе дете. Да си избере едно от тези домове, да го отгледа, да го възпита… Все нещо се случваше да отложи. Все нещо се случваше да си обещае, но — временно — да се откаже. Веднъж дори отиде решена — сто и двайсет километра пътува с влак, но когато видя сградата и децата, които си играеха в двора, седна на едка пейка, мисли два часа унила и си купи само един билет за връщането. Може би по-добре ще е, ако се омъжи за някой, който има дете. Може би… Три дни след пътуването е влака се разболя — този път толкова лошо, че единствената й мисъл беше: „Само да оживея!“

Тя оживя. Доктор Савов (без когото до този момент светът и животът бяха напълно невъзможни) направи някакви чудеса и ето — месец по-късно Марта седи у дома си и зяпа снежинките през прозореца. Пред нея „Малкият принц“. През страниците му — които знаеше наизуст и сега само гледаше, а не четеше — целият й живот на една общителна и приятна самотница.

Толкова ли е един живот? Господи, защо човек се ражда?

Противно на отдавна установената си природа, Марта бутна любимата книжка небрежно, стана и се облече бързо.

Излезе и тръгна сред приказните снежинки, задъха се, усети решителност, а веднага след това и бодрост, заслуша се в това само ней познато „хруп-хруп-хруп…“ под краката й.

Марта спря пред първия павилион, който зърна, и купи пет мартеници.

Едни бяло-червени черешки за себе си.

Едно смешно шарено коте с пискюлчета, което сложи в плик, написа отгоре: „Конго, Киншаса, посткутия 555, арх. Староселски, подател Марта“ — и отиде до пощата да го изпрати.

Един космат мечок за доктор Савов.

Два чифта „Пижо и Пенда“ — за децата на единствената й приятелка, останала като скала (Ваня, и „скала“, моля ти се — тъй дребничка и винаги разтреперана от една крехка усмивка), останала единствено Ваня — през годините и толкова усложнените прости неща на живота.

След пощата (разписката шумна в ръката й като лист, неволно откъснат от гробище) Марта се запъти енергично към Ваня. Те бяха в къщи — и Ваня, и мъжът й, и децата. Зарадваха й се, пиха кафе — всичко протече, както обикновено. Но децата не подскочиха до тавана от скъпите мартеници на леля Марта. Те имаха свои. Обикновени, ситни „жълъдчета“, които подскачаха на якичките им като живи. И — това е всичко, разбира се, бяха им купени от мама.

Останаха доктор Савов и тя. Десет минути след като излезе от Ваня (стиснати зъби, „хруп-хруп-хруп“ — като тик вътре в душата й), беше пред болницата.

Портиерът я поздрави и се усмихна. (Имаше един милион такива познати.) Една сестра й каза, че изглежда отлично (все едно нищо, че сега Марта изглеждаше като изрязана от картон), друга й стисна ръката. Пререди чакащите, чукна формално на вратата и влезе при доктор Савов.

— О! — каза той искрено радостен.

— Добър ден — каза тя.

На ревера на престилката му се люлееха два дълги копринени пискюла — може би по-дълги от педя. Бял и червен. Бял, като памуците, които Марта смътно помнеше в ръцете на този човек, надвесен над нея, и червен — като кръвта й, която те отнасяха в кофата.

— Как сме? — попита докторът колкото зарадван от неочакваната визита, толкова и притеснен от прекъсването на работата му с пациента.

Никакъв рунтав мечок не беше той, тя само си измисляше. Една трепетлика бе той — стокилограмовият спортсмен в бяла престилка. Огромен ствол с един милион листа по него, които щяха да спрат да потреперват от радостите, страданията, надеждите, отчаянията, злото, доброто и всичкото из въздуха, който избистря и мъти живота само когато едно неизбежно „трас!“ оповести кротко и ясно, че туй е то сбогомът, туй е то откъсването от яките корени и ето — стволът с грохот ще се отмести от вечната пътека на живите, та да направи място на други, бъкащи с любовта, още по-живи и от него.

— Отлично — каза Марта. — Всичко е о’кей. Минавах наблизо и се отбих да ти донеса мартеница.

Той взе мечока от ръката й, погледна я с най-милите си очи (които при него бяха и професия), та