Мартеница

каза:

— Марта… Мартеница… Само ти можеш да го измислиш толкоз на място.

Мечокът имаше игла, доктор Савов се огледа и го забоде на календара зад гьрба си. Като се обръщаше отново към нея, огромните пискюли на ревера му (как разкошно разцъфтяват дебелите стволове с нежни листа), да, пискюлите на ревера му се люлееха…

— Не искам да ти преча — каза Марта. — Довиждане.

— Обади се! — каза искрено доктор Савов.

— Непременно — каза тя, като ръката и избърза с вратата и едно „но“ от опашката на думата си остана само за нея.

След болницата Марта влезе в първата закусвалня и изпи едно кафе. Права — като в чакалня. Две цигагари изпуши с него. Третата смачка почти цяла, плати с голям бакшиш и бързо излезе.

Тя купи четиридесет и три мартеници от най-близкия павилион. Взе такси и каза адреса на най-близкия от онези домове. Когато стигнаха, даде голям бакшиш и на шофьора.

— Какво обичате, другарко? — любезно я попита възрастният, кротък човек с престилка, на когото тя се представи.

— Ами… нищо особено — каза Марта. — Нося за децата мартеници. Имам… някакъв повод. За здраве. Може ли да им ги раздам?

Човекът с престилката въздъхна незабележимо — като че ли нещо видимо излезе от него и го обви в светлина.

— Другарко… — тихо каза той. — Не знам… какво да кажа. Толкова години съм тука… Елате, елате! Заповядайте!

Той я заведе при децата. Те бяха по-малко от четиридесет и три и за някои имаше по две мартеници. Настана боричкане, смехория — гласът на Марта се извиси.

— Всички ли имат сега? — попита тя накрая.

— Да-а-а! — извикаха децата.

Тя ги огледа и забеляза едно момче, което мълчеше. То беше русо и ужасно слабо — изглежда, костите му толкова бързаха да го направят мъж, та щяха да му пробият кожата.

— А ти? — попита го Марта.

— Какво аз? — направо грубо я попита и момчето.

— Как какво? — зададе третия въпрос от диалога дарителката на мартеници и с решителна крачка отиде при него. — Каквото на всеки, разбира се, и на теб.

Момчето се изчерви силно.

Марта разрови чантата си и откри, че са останали пет мартеници.

— Пет — каза тя. — Последен си, но пък за тебе са пет. А, не. Чакай. За тебе са четири, защото едната си е за мен.

Докато окачваше четирите мартеници на момчето — дългокрако и мълчаливо като щъркел, — Марта изтърва шала си и побелялата й коса потече по рамото му.

— Каква мартеница! — тихо каза човекът с престилката.

— Коя? — попита Марта. — Всичките горе-долу са еднакви.

— Не, нищо — каза човекът. — Аз не за това. Аз си измислям. Нищо, нищо.

Все тъй заливан в нежна светлина, която извираше от самия него, човекът — прекарал половината от живота си между самотни момиченца и момченца — наистина беше видял една великолепна, жива мартеница, — която тайно си подари и която дълго щеше да помни.

Червеното — бузите на момчето.

Бялото — косата на тази жена.

,

Информация за текста

© Дончо Цончев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3526]

Последна редакция: 2007-09-11 08:00:00