— Виж — каза Ичо, — как всяко нещо полека-лека влиза в работа. Сега, ако не беше подбрадникът, шапката му щеше да падне.
Когато дойде моят ред, аз се помолих на светиите, за които съм чувал оттук-оттам, да не се сърдят, ако има нещо. В същия миг Ичо извика и едва не се задавих.
— Смаридите! — извика той. — Смаридите забравихме!
Хвърлихме ези-тура и се падна той да отиде до павилиончето. Един път и аз да го бия на ези-тура. Отпи за из път и изскочи от трапа. И ние с дядо Киро излязохме навън да поседнем на тревата. Никога не бях чувал толкова щурци на едно място; жалко, че на умрелите и това им е отнето. Дядо Киро ми разправи как навремето първата му жена избягала при друг, някакъв богаташки син.
— Пак заради пустия сиромашлък ме заряза, мастията, ама онзи подир година-две опрося, неговата мама, пък дядо ти Киро зафана кожухарлъка и стана три пъти по-богат! Кис-кис-кис! Ей тази тук — той удари с тояжката си съседния гроб — дойде гола, и аз гол. Не щеше пари.
Влязох в трапа за дамаджаната, извадих я при нас и я надигнаха по веднъж. (Опитайте някога да погледнете звездното небе около дамаджана, непременно!)
— Гледай сега — пискливо се засмя нашият скъп приятел и съдружник, — онази мастия пари искаше, сама и за пари се продаде и накрая опрося, нейната мамица… Таз — той пак чукна гроба с тояжката и сръга бурените с върха й, — тя не щеше пари, пък кокона стана и умре в къща на два ката. А де!
Съвсем сигурен съм, че друг път кръстовете и пирамидите над „тук почиващите“ не са били огласяни от такъв искрен и радостен смях, какъвто беше смехът на дядо Киро.
Ичо пристигна със смаридите, водеше и Графа.
— Защо сте вън бе?
— Таман му разправях за моите баби, че таквоз… О, Стефане!
— Тука много духа — каза Ичо и скочи в гроба, като с една ръка стискаше пакета със смаридите, а с другата грабна дамаджаната.
Пак спуснах дядо Киро; като стъпи, той каза: „Оп-паля“. Графа се оправи сам и зае четвъртото кьоше.
— Трябваше да доведеш и сина си, бай Стефане — казах му аз. — Да види какво вещество има в тази дамаджана.
— Абе той обича такива работи, ама нали е с жена си…
Ичо млясна и каза с полупълна уста:
— На курорт вълкът ходи сам, лисицата с лисичето, а овенът с овцата. Извинявай, бай Стефане, не съм го измислил аз.
Графа се засмя и каза, че днес всичко било много лесно и светът щял да се изроди. Тоест цивилизацията щяла да се развива добре, но хората, човешкият джинс щял да пропадне.
— Няма нищо по-пагубно за когото и да било от това, да живее лесно.
Гробът ухаеше на прясна риба и десетгодишно вино. В единия край на правоъгълното небце по едно време се подаде месечината, жълта като пъпеш, затъркаля се полека и се изтъркаля до другия край. Излезе вятър. Тръните по ръба на гроба се размърдаха, побутваха се с бодливите си ръце и като си шушнеха нещо, навеждаха се крадешком да погледнат; накрая се разболяха от завист и кривите им черни силуети посивяха; ако смятате, че поне те не могат да завиждат, тогава посивяването е било от онова тънко млечно сияние на изток, с което започва разтварянето на мрака и възкресяването на още един земен ден под слънцето. Ден, пълен с тихи гробища по каменливи баири. С бели училища. С неизбродни пътища, морета, релси и кладенци с бистра студена вода, в които се оглеждат зелени, изобилно родили смокини.
Сега ние пак сме си по местата. Ичо замина за Смолян, както обикновено с първа класа, в много скъп костюм. Сума пари вадят там тия бетонджии. Аз пък си уча уроците и всеки ден обличам бяла риза с твърда яка. Стяга ми гърлото. И колегите са така. В джобовете ни винаги се намира някой лев. Пием уиски. Ти никога не си влизал в такива кафенета. Тук всеки ти е познат — достатъчно, за да се страхувате един от друг. Разговаряме за разни неща. Говорим, говорим, казваме си „здрасти“ и „довиждане“, потупваме се по раменете и се блещим в себеподобното гъмжило, самотни като морски раци. И като няма пясъчно дъно — заравяме се, заравяме в лъжливите купешки думи.
Имам една картина — нарисувани сме ти, аз и Ичо до кошовете и сандъка; отзад се вижда онзи бабишкел, дето обърка цялата работа тогаз. Окачил съм я над леглото си и няма вечер да не я погледна. Хубаво ми е, като я гледам. От художника ми е, помниш го ти.
Да знаеш колко често ми идва наум за първата ти булка, дето те зарязала зарад парите на богатия. Някой път си мисля, че ние всички сме досущ като нея. Какви ли не глупости правим, кого ли не наскърбяваме и не изоставяме в стремежа си към нещо, което все повече се отдалечава от нас. Защо така?
Добре, че щастието наистина е скъсан джоб. Какво ли щяхме да правим пък, ако този джоб можеше да се напълни веднъж завинаги догоре и вече да не може нищо да се сложи? Даже се чудя дали не е по-добре, ако всичките джобове на човека са празни.
Догодина пак ще дойдем, дядо Киро. Ти само чакай, ей! Не бързай да се преселваш в онази квартира, дето пихме виното. Сигурен съм, че свети Петър няма да ти се разсърди; нали накрая му оставихме една глътка. Не му е малко; де всеки да му остави по толкоз.
Ама и това е един издънен джоб — гробищата. Там все се слага, слага и не се пълнят, пущините, да спрат да ни побират. Както и да го усуква човек, ти беше прав — „отърване нема“. Даже някои от нас ще бъдат сложени там, без да са дигнали бяло училище като Графа.
Без да са посадили поне една смокиня.
Информация за текста
© 1987 Дончо Цончев
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010
Издание:
Дончо Цончев. Протоколи и измислици
Народна младеж, София, 1987
Редактор: Благовеста Касабова
Художник: Димитър Трендафилов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15784]
Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00
