Дончо Цончев
Лятно време
I
Досега нямам друга история, която толкова много искам да разкажа. Бързам да я махна от мен, че все тя ми е в главата; на всичкото отгоре не съм сигурен дали зная как точно.
Обикновено хубавото става бавно. Например никъде не можете да намерите такива чудесни фикуси и филодендрони, каквито има един мой приятел — Стоян се казва, — но той ги развъжда от специални листа великани, които се развиват много рядко. Реже ги по схема и ги вкоренява в шишета с вода, за което са необходими три предварителни серии от по четирийсет и пет дни, след това подготвителен цикъл — два месеца — и чак тогава се посаждат в саксиите, та на втората година вече пускат кълнове, ако се случи да е пролет по това време. Но са хубави.
Към „хубавото става бавно“ имам една моя прибавка, която гласи: „А най-хубавото изобщо не става“. Така че няма защо да очаквате тази история да излезе най-хубавата.
Тя си е само моята най-любима история.
Един хлапак пък измисли прибавка към „клин клин избива“, която гласи: „И клин си остава“. Не че има някаква кой знае каква връзка с историята, която всеки момент ще започна, но просто ми прави голямо впечатление, затова го казвам и на вас. Понякога ме хваща яд на хлапака, но друг път си мисля, че той може да го е чул от някого.
Има моменти, в които вземам решение да пиша и да късам, да пиша и да късам и полека-лека, както си пиша и си късам спокойно, да навляза в славната си шестдесетгодишнина… Няма нищо съмнително: да получиш почести, когато си на шестдесет, е нищо, те затова се и раздават. Та бих късал и писал тази моя най-любима история бавно, че да стане такава, каквато трябва, или поне, каквато си беше, и тъкмо като я повтарям, ще си я избивам от главата и според хлапака в главата ми пак ще си остане нещо подобно на нея, но щом се сетя за голямата гора от смокини, която би израсла дотогава, ако все пак някой се хване, просто ще си навехна пръстите по машината. Много обичам смокини, това е причината. А машината, стана дума за нея, дъни като трактор и съседите ми смятат, че това среднощно дънене по-скоро ще докара тях до лудницата, отколкото мен до славния юбилей, но не смеят да ми го кажат направо. Аз пък не смея да се престоря, че го разбирам, и така. Всъщност и всичко това няма фатална връзка с най-любимата ми история, която всеки момент ще започна, но — забелязал съм — човек винаги се петлае, преди да каже някое от нещата, които е разбрал най-добре и в които единствено вярва.
Вече няма накъде, ето какво се случи:
С Ичо си похарчихме всичките пари и нямаше как да се приберем до Созопол. Уж ги бяхме отделили — двадесет и пет лева — в джоба на Ичовата риза, а сега този джоб е празен, зинал като жажда за щастие.
Как го измислих само, добре тръгна. И пак така си е. Щастието и разните други такива са като празни джобове. Даже скъсани. Никой никога не може да ги напълни, с каквото и да било.
Не ми е много чудно, че ги дрънкам всякакви: аз си зная какъв съм. Тия, дето се пишат чисто сини, чисто червени и чисто зелени, са шашмаджии. Човекът е шарено нещо. Работата е да се намери в голямата какофония на този смешен панаир онова, което би имало смисъл.
Например смокинята.
Но засега повече не казвам, за да не се получи и с вас онова, което се е получило с българина, който влязъл в едно кино в Париж да гледа четирисериен криминален филм и не знаел, че трябва да даде бакшиш на разпоредителката, а тя чакала, чакала и като се отчаяла, навела се до ухото му и прошепнала: „Убиецът е съдията!“
И това, че ме избива на философия, също много ми пречи да напиша, както трябва, иначе пиянската и малко смахната история за последните ни два дни на морето. Гладните винаги ги избива на философия, те и без това си нямат друга работа. Както преситените. Сега, разбира се, не съм гладен, но няма начин да си спомня как се чувствах тогава, без да чуя пак скимтенето на червата си. А щом почна да разказвам всичко това, под езика ми пари, тоест на пръстите ми, главата ми става като футболна топка и разните му там дядо Кировци, графове и Исусовци започват да си я подават кой както завърне, лесна е тяхната — няма ги никакви да помагат — и само реферът отбелязва краищата на редовете с едно „зънннн“, скъпи се на дузпите и изнервя играта. Ето, щом посегна с левия палец към кошчето, на което пише ГЛАВНИ БУКВИ, за да започна с Главна Буква някое ново безсмъртно или недомислено изречение, мозъкът ми получава контракция. По това си приличаме с родилките, че не се знае до последния момент какво ще излезе: мъжко ли, женско ли, на баща си, на майка си или — боже опази! — с такива странни уши.
Парите не ги похарчихме така гузно и с чувството, че ни минават, както повечето си харчат парите.
Ние ги изпихме наведнъж.
Двадесет и пет лева, общо четири човека, тоест ние двамата и мадамите, които Ичо изнамери на плажа и ги представи на пишещия тези редове като „едни мои симпатични познати“. Да пишеш редове е нищо в сравнение с такава велика вечер, но как иначе да ви поканя и вас?
Келнерът се шашна още при поръчката, мадамите се оказаха отворени на всички номера, накрая един циганин в българска национална носия ни изкара на дудук „Страхил войвода“, като от време на време спираше свирнята и започваше да лае. На пасажа „Страхиле, страшна войводо, защо си толкоз почернял, почернял, братко, погрознял?“ Ичо стана, отиде при него и го удари по челото с една двулевка.
Няма значение. На другия ден лежахме на края на плажа от страх да не ни се лепнат пак мадамите. Нямахме нито стотинка.
Созопол е на тридесет километра от Бургас, даже на тридесет и три, а Бургас е на четиристотин двадесет и осем от София. На всичкото отгоре след великата нощ така бях огладнял, че се чувствах готов за убийства. Дявол го взел, нима много по-сити от нас не убиват? Кога пък е било да не убиват някъде масово и официално? И убиват жени, които могат да родят професори по физика. Деца, които могат да станат знаменити художници, а не кръчмарски герои като нас. Мъже, които ловят много повече риба, отколкото сами изяждат през живота си, макар и да умират бедни. Ние с Ичо най-много да пречукаме някой старик, пазач на бостан, от когото вече няма никаква полза. Това не е и убийство, а по-скоро едно предсрочно изпълнение на неизбежна задача — задачата на човека да мре.
Тъкмо мислех да му призная пъклените си планове (нападаме първия бостан и ако се наложи — пречукваме пазача) и Ичо сам се обърна към мен. Мрачният му поглед литна над главата ми като копие и се забоде в клюмналия чамов кръст на параклисчето. Азиатски очи има този човек — дълбока и мътна работа.
— Виж ги — каза той, — те убиват, за да ядат.
Двата гларуса, щръкнали по на един крак на кръста, бяха чисти, белички едни, като ангелчета, а наистина всеки ден убиваха по няколко съвършено невинни сафрида или каквото им падне там. „Птици мои“ и така нататък, как го правите този нежен номер с клюна? И тъй поетично сте зареяли очи над морската шир, че да разберете накъде духа вятърът, кога ще се разиграе рибата и в последна сметка — как по- сигурно да се стрелнете в красив полет към жертвата и как по-смъртоносен да бъде вашият привет с човката. Така си е, бели ангелчета над синята шир, затова не ви пука от нищо. Дори и не поглеждате към шареното множество, разсъблякло грижите си по брега. Вас не ви интересуват напевните славянски езици, ни замечтаният в снеговете северен говор, нито даже доларите и марките, с които тук така евтино могат да се купят такива големи неща като слънцето и морето или толкова редки и скъпи като внезапния ни образ в тихия, дълбок кладенец на човешката сърдечност.
Ичо разрови пясъка под носа си, плю в дупката и пак го зарови. Една щръклица кацна на бедрото му отзад, на един пръст от банските. Много хапят тия животинки. Той кръвожадно замахна и плесна жестоко… крака си плесна, защото щръклиците винаги хвръкват един миг преди да ги смачкаш. На нас все така ни
