върви — ухапят ни, ние тъкмо замахнем да си отмъстим, и хапачът се изплъзне, вече не можем да задържим ръката си и тя се стоварва върху самите нас. Много ни се събра.
— А ако имахме един харпун, какъв да е…
Писна ми от глупавата му теория. Щял всеки ден да удря по шестнадесет кефала, да си ги печем и да търгуваме с излишъците, и така да съберем пари не само за път, ами и за Страхил войвода, и за… Това са глупости. Ичо може да улучи с харпун само кит или най-много банския костюм на някоя дебела германка, докато тя е вътре в костюма. И нито харпун, нито дебела германка ни трябваше на нас — с бански или без, — а малко мозък; да не си харчим поне отделените пари. Това са все проектопланове за миналото — сладката серия от пропуснати възможности. Нека да не говорим за него. С празни приказки няма да се нахраним, ние не сме оратори. Нито пък ще се придвижим към София — и писатели не сме. Ама пък и този вид писатели така се придвижват, че не ти е работа. И на мен не ми е работа. Важното е, че никой още не е умрял от глад. Така казват ситите.
Ичо може да не е никакъв харпунджия, но е роден бизнесмен. На обед намери едно хлапе. От него срещу сламената ми шапка получи много хубаво цигаре. Така разрешихме въпроса с цигарите — фасове навсякъде, колкото щеш.
След като си попушихме няколко часа и ни омръзна, Ичо намери друго хлапе и смени цигарето срещу връзка попчета. До вечерта се хвали, че го изиграл. Но попчетата изядохме веднага, опечени във вестник, и забравихме за тях, а на онзи келеш цигарето му остана. Когато вече шляпахме по топлия асфалт към Бургас, Ичо каза: „Мръсен хитрец излезе това копеле, разбра ли ти?“
Казах му, че съм разбрал. А край нас хвърчаха коли, колкото щеш, и никой не се е загрижил за тебе, така си е. По едно време — слънцето тъкмо залязваше в лозето насреща — Ичо спря и дигна два пръста, дано някой се излъже. Не ни и поглеждаха. Сигурно смятаха, че моят приятел е застанал тук за реклама на мръсните си ръчища. Пък един, от някакъв опел с български номер, също ни дигна пръст. Само че средния. Може пък там, дето са го пратили с тройна заплата да си купи опела, така да е прието.
Добре, че нямаме багаж. Каква полза от пътуване с много багаж? Само ти пречи да се откъснеш от малкия свят, в който окапват листчетата на календара ти. Виж, една торба на гърба, вътре ризата и джапанките, това е друго нещо. Така можеш да обиколиш цялото земно кълбо, да видиш защо тия от долната му страна не падат в обратното небе, и пак да се върнеш.
Черен ситроен ни поздравява с победния тропот на гумите си, унижава ни с въздушната вълна и юрдечата му физиономия изчезва назад, където оставихме хубавите си дни. Не обичам спортните мерцедеси, това е егоистична работа. Триста конски сили, а само две места. Мисля, че бих се срамувал вътре. Волгите пък са сериозни и заети като организационни работници — с леко вдигнати муцуни. Леко, другари, и си гледайте в краката; то асфалт, асфалт, ама… Виж, москвичите и вартбургът са точно за нас. До мен Ичо, отзад мадамите и — накъдето ти кефне. Чиста работа. Може и с трабант, те са като оси; тези хвърчащи кратуни. Но най мразя шкодите. Приличат ми на старши счетоводители в отъркани връхни палта, със съмнителни биографии. И опелите намразих заради онзи идиот.
Летят, летят: някои от тях към „Бърза помощ“, други направо към гробищата. Наистина, кои ли са следващите?
Някои от мутрите, които виждам, вече са катастрофирали; нищо, че колите им вървят. Това са само колите, управлявани от меки ръце, окачени на изнурени тела, скътали опустелите им лигави души. Мразя ги. Толкова ги мразя, че искам и те да ме мразят. Не можеш да кажеш колко мразиш някого или колкото обичаш; няма такава мерна система. Това е, защото писателите и артистите, и разните му там други такива, дето си вадят хляба от тия тънки работи и на някои артисва от хляба за кола, хабер си нямат от техника. Посочете ми някой от тях, който да ми каже какво е например тресчотка. Или щрайхмус, или диоксидифенилхексахлоретиленгликолхидроксиламин. Амин! Във всеки случай Ичо смята, че слонът може да огладнее много повече, отколкото водното конче.
И на него не му е весело — отказа се да държи ръката дигната и я смъкна, уж да се почеше, пък я забрави така. Намери някаква клечка, голяма колкото цигара и лека като цигара, смукна, изпусна „дима“ пищно нагоре, с финес изтърси пепелта настрана от себе си, да не цапа асфалта, по който пеят гумите на егоистите. Чудно защо, почти всички клечки край морето са леки, като от пластмаса. Все са сиви и белезникави, до една приличат на върбови. И хората така олекват край морето.
Тъкмо се бях замислил дълбоко колко тайнствено нещо е морето и дали законът на Архимед не може да се приложи в психическа интерпретация, и нашият брадат спасител закова сам костенурката си на една крачка от Ичо.
II
Отвътре навън животът изглежда другояче.
Седиш в колата и гледаш как тук-таме някой балама дига ръка, да го вземеш. Няма, братче, ние сме заети. Много бързаме в момента. Но слушай, даже и да не бързаме чак толкова, защо си ни сега, да се занимаваме с тебе? Да почнеш да говориш любезни глупости или да пъшкаш отзад, или да мълчиш и да се чудим пък ние какво да кажем, защото ти все пак не си сандък и полека-лека става неудобно, така си е.
Тия двамата отпред май са американци или нещо такова. Но бърже се разбрахме. Като спряха костенурката на една крачка от Ичо, той се удари като дивак в гърдите и изрева:
— Бургас! Бургас!
Разбира се, посочи ме и мене. Това е Ичо, а не някой друг.
— Йес, Бургас — усмихна се този тук, с брадата. Симпатяга.
След тази кратка процедура можехме да седим зад гърбовете им, да ги разглеждаме и да си мислим, каквото си искаме. Освен неподстригания му врат в огледалцето виждах и част от лицето му: кокалесто, сини очи, същински Исус. Ичо да пусне такава брада — пари ще печели; най-малкото ще го вземат за някой пиратски филм. А мадамата — с едно елече, шарено такова, не ти е работа. Може в Америка да минават за модерни, но моята баба тъчеше такова платно като това елече, навиваше на кросното по сто метра като нищо. Що ли не взема да потърся из скриновете из къщи и да продавам разни парцали за долари? Другото лято непременно.
Тя се обърна и ми стана лошо. За пръв път в живота си виждах такова хубаво момиче, изобщо няма как да го опиша. Ичо и сега не признава, но тогава изскимтя като сритан пес. Тя за скимтене работа. В ръката й лъсна пакетче луксозни цигари, усмихваше ни се, каза нещо като:
— Плийз.
С Ичо си сблъскахме ръцете над пакетчето. После получихме запалка пак така едновременно, но аз излязох по-бърз. Веднага съжалих, защото не можех да разбера откъде се щрака. Докато я обръщах из ръцете си, тя все пак се отвори и запали — голям цар излязох. Като я връщах в ръката на госпожицата с елечето, казах:
— Тенкю, мис.
А на немски знам: „Нихт хинаузленен“. А, да — и още: „Их хабе айне копфшмерц“. Да ти отече езикът. Бъбреше ми го постоянно една фурнаджийка от Дрезден, която Ичо сви на „Каваците“. Или я сви, или тя него го сви, но това вече е минало. Сега пътуваме с американци и пушим суперлуксозни цигари.
От едното смукване още ни се замътиха главите, пък и костенурката люлееше много приспивно. Ичо потупа Исуса по рамото и му каза:
— Мадамата ти е истински бонбон, братче. Сигурно си тъпкан с мангизи. Иначе не виждам защо ще те търпи с тая жълта вълна по сурата. Кажи арабийската — не е ли така?
Онзи сви рамене. Ичо ми призна, че с такава Мария Магдалена и той е съгласен да стане Исус Христос. Тогава му казах дано само народът не рече да последва божия му пример, защото за една-две седмици ще профука всичко и после ще умре от глад. Пример като нашия може да затрие човечеството, шегата настрана.
— Гледай сега — впусна се в мъдрости той, — ако това бебче знаеше български, можехме да си лафим през цялото време. Хем да се позапознаем като хората, хем да си я гледаме в очите. Колко лошо, като не знаеш чужди езици.
— Абе то хубавото и отзад се познава.
— Хубава, ама проста; бъкел не знае български.
