Бялото куче

— Па я не сам ги скопил, они такива си беа… Тоа, чернио, по̀ си го бива. Сигур ножчето не го е фанало как требе. Он сѐ настрана оди. Ама Сашо е…

Шопът извика два пъти: „Сашо, Сашка!“, и бялото куче пропълзя съвсем близо до нас. Галейки го нежно, моят нов познат продължи:

— Тие, наште цета, са сѐ помияре. Наместо у гората окото му се у торбата.

— Ами вземи, че ги разкарай, щом са такива.

— Що каза̀?

— Разкарай ги, викам. Махай ги, щом не са зли.

— Па оти че ги манем?

— Нали сам казваш, че не ги бива? Вземи си от ония, ярловските, щом са толкова зли и научени.

— А тоа?

— Кой!

— Те тоа. Нашио Сашо.

— Ами застреляй го. Разкарай го. Дай аз ще ти го застрелям.

Шопът ме погледна извънредно учуден. Голямата му уста си остана отворена и той много дълго ме зяпа със светлите си очи.

— Баджанак — каза най-сетне, — тури на едното блюдо на кантаро сите ярловски цета, а на другото те тоа, нашио Сашо, па них сите ги пиши фръкна̀ле! Да се мочам аз на ярловските цета!

Той пак почна да гали бялото куче, после го плесна по дебелата шия и спеченото му лице постепенно си върна хубавата бавна усмивка.

— Защо не му сложиш пак клечката на синджира?

— Па снощи се опитах да му вържем, ама не дава. Че ми одере ръцете.

Сашо най-гальовно триеше муцуна в ръцете на своя стопанин.

— Он за клечката е много ербап. Ама види ли вуко…

Посмяхме се още малко, хвърлихме угарките и аз станах. Кучето се сепна от движението ми и избяга малко встрани.

— Хайде, приятна ти работа. Аз полека-лека ще се прибирам. Дали ще мога да хвана някакъв автобус?

— Па рейсове има. И коли на върволяк минаваю. Сега е лесно.

— Да… Хайде, довиждане!

— Всичко най-хубаво!

Овчарят стана. Вързани на синджири, тенекиените гюмове издрънчаха.

— Па кога ти случи, отбий се на къшлата млеко да пиеш. Оно си е убаво, пресно, направо от цицката.

Както си бях тръгнал, поклатих глава и му махнах с ръка още веднъж. Той извика на кучето:

— Сашо!… Ей, Сашка!

Спрях се до един орех и се заслушах в гласа му.

— Саше, Саше… Сашок!…

Белият пес отиде при него и се потърка в краката му. Опашката му пъргаво се въртеше в знак на смъртна вярност и неизказана нежност. Аз продължих към шосето.

… Колко време мина оттогава, и все тъй виждам този овчар: застанал там, на ръба на поляната, с трите двайсетлитрови гюма на рамо. Едната му ръка крепи тези гюмове, а другата унесено и бавно гали белия пес. Всъщност той цял час го беше ругал и беше ми говорил все против него — изброи ми всичките му недостатъци и нито едно от достойнствата, — но когато си останаха отново сами, тяхната взаимна любов дълбоко ме порази. Любов безкрайна и силна — като напиращото зелено в листата. Невидима и безусловна — като замайващия въздух на планината.

И оттогава насам все по-често си мисля: може би някъде по света има много красиви места. Сигурно има. По-хубави и по-дивни от тази моя долинка зад Витоша, която доскоро и не бях виждал.

Но всичките тези места и всичките им най-големи прелести за мене всъщност струват точно толкова, колкото онези ярловски кучета — учените и злите, — сравнени с кроткия бял пес на овчаря.

Дойде ли работата до блюдо — шопът го каза чудесно: „Них ги пиши фръкна̀ле…“

,

Информация за текста

© 1987 Дончо Цончев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Дончо Цончев. Протоколи и измислици

Народна младеж, София, 1987

Редактор: Благовеста Касабова

Художник: Димитър Трендафилов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15767]

Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00