Бялото куче

Дончо ЦончевБялото куче

Ако ви кажа, че към края на май през шейсет и девета година от Витоша слязоха вълци и удушиха в село Боснек единайсет овце, не знам какво ще си помислите. Впрочем сещам се, вие ще си помислите горе-долу това, което си помислих и аз, когато на мене ми казаха. Викам си: тия дяволи пак нещо искат да ме будалкат.

Обаче се оказа истина.

Вълците нападнали кошарата през нощта и изкормили единайсет овце. Осем натръшкали по земята, а другите три — на дебелия врат и в шубраците.

Какво стана нататък? Овчарите сутринта виждат цялата работа, явяват се пред пълномощника, той веднага звъни в Даскалово, от Даскалово веднага звънят в София и ето как на другата нощ седем души ловци направихме в Боснек хайка.

Село Боснек е зад Витоша, само на четиридесет километра от София. Пристигнахме бързо. Заведоха ни на мястото. Всеки залегна на поста си.

Както и предполагахме, дежурството ни беше на вятъра. Всеки сериозен ловец знае — както и всеки от по-опитните овчари, — че вълкът, особено лете, почти никога не повтаря своите нападения. Разбира се, на сутринта никой не съжаляваше — нощта в шубраците около Струма беше чудесна.

А най-приятните часове започнаха с утрото, когато хубаво видяхме къде се намираме. Да кажа първо за себе си: десет години съм обикалял по всичките кьошета на българските планини и гори — просто такава ми беше професията. Случи ми се да поскитам из руските лесове и по чукарите на Пинт и Олимп. По Алпите, Карпатите и по онези прочути острови Адалар. Но по-хубаво място от тази малка долинка зад Витоша никъде не съм виждал. Обърнеш се наляво — смръщени, голи, незабравими скали. Погледнеш надясно — луди, зелени, безкрайни гори. Дигнеш главата нагоре — снежният гръб на Селимица. А Струма — бистра и ледена — все си приказва нещо в краката ти и все бърза надолу. Мислиш си, тук има по малко от острата хубост на Алпите и от щърбавия малоазийски пейзаж, та даже и от нямото величие на снежния северен лес. На всичкото отгоре в закътаната долина на реката се зеленеят южнобългарските тлъсти ливади, намират се заветни припеци, постлани с шир, киселец и цветя. Растат големи клонести сливи, ябълки, круши и мушмули.

След закуската в десет часа ние се пръснахме. Някои от ловците направо си тръгнаха, други поеха към язовира. Аз дадох моята пушка на брат ми, да я свали надолу с колата, и реших да остана по къра. Нямах бърза работа днес — щях да се разходя ей тъй, да набера киселец за чорба и после да се прибера с автобуса.

Вървях си полека надолу по Струма и се заглеждах в гъстата растителност, изплетена от клони и повет. От буйни миризливи билки и от жилави диви лози. Завирах се в непроходими дерета, тъмни като истинска джунгла, където векове се въдеха сърни и елени. Язовци, зайци, лисици. Диви свини, гривеци и фазани. Не ми се искаше да свършва този ден, но ето че слънцето вече увисна зад хоризонта и полекичка се наду — зачервено.

Тръгнах и аз към шосето, да чакам някакъв автобус.

На първата полянка над реката имаше стадо овце. Един овчар водеше това стадо отпред, а друг седеше на земята с три тенекиени гюма. Две големи и рунтави кучета бяха изплезили езици наблизо — едното беше черно, а другото — бяло.

— Здрасти, земляк — реших да спра при овчаря. — Как е работата?

— Здрасти, здрасти! Па що, работата си е работа. Не е като лежачката.

Той се усмихна. Аз седнах при него.

— Вода ли носиш в тия гюмове?

— Тц. Само у реката че ги разладим. Оти ако са топли, млекото че прокисне.

— Вярно, времето вече си е горещо.

— Оно и времето си е горещо, ама и млекото ич не е ладно. Вечер като ги измузѐме — врело е!

— Сутрин и вечер ли ги доиш?

— Па иначе как?

— И колко горе-долу са всичките? Имат ли триста?

— Па требе да са толко.

— Стотина литра сигур събираш на ден?

— Днеска сто, утре сто и десет, те така.

— Значи триста овце по два пъти на ден ги доиш. И всеки ден. Откъде пръсти за толкова работа бе, човече!

— Е, па иначе как?

— Поне кротки ли са, докато ги доиш?

— Па некои са кротки. Ама има една — че се сдере да рипа, кога я пребараш. Со се столо че те степа на земята! И у котело три пъти че завре ногата…

Извадих цигари, почерпих го и запалихме.

— Ама тия песове са страшни. Същински вълци!

— Тие ли? Тие цета не са цета, да ти кажем. Они са бетер мачки.

— Ааа… Щом си им турил синджири на шиите…

Черното куче лежеше по-настрана; то се надигна и се отдалечи още. Бялото си остана, където си беше.

— Тие синджире съм ги турил, оти на них требе да има по клечка.

— Защо им е клечката?

— Оти ако нема клечка, оно че далдисва по зайците.

— Тоя белият сигурно сам си е свалил клечката. Да не му се мотае.

— Па он друга работа нема.

— Как се казва?

— Сашо.

Като си чу името, кучето мръдна опашка и наведе глава напред.

— Страшен пес е тоя Сашо, не ми разправяй ти. Вълците пред него са като палета!

— Мани го бре! Кога види вуко, оно че се нагньете у колибата при мене! А вуци си има. Не е като да нема. Завчера боснечане…

Овчарят ми разказа подробно не само случката с вълците в село Боснек, но даже и за това, как идвали ловци „софияне“ и как нищо не могли да направят, защото според него те си носели мезетата и ракията, изкарали са му един моабет вечерта и после сладко са си заспали. Накрая заключи за тези ловци софияне:

— Требе и они да са били такива… като моите цета.

— Сигурно — викам. — Ама те, вълците, и без това скоро няма да дойдат. Пък и да дойдат, какво толкоз? Ще сдавят седем-осем овце, голяма работа!

— Он че сдави пет, вуко, па петдесет че се нагньетаю у търнако. Оди после ги найди, да си пропцуеш и младините, и старините… Цета требе за вуко, цета!… Ама сега нема цета.

— Аз така като ги гледам тия твойте псета, виждат ми се лъвове, съвсем сериозно.

— Тц. Нема сега цета. Ей го, кога беше, тамо лежат еленьете, тия, наште цета, минаваю прокуй ньега и ич нече да лавне. У лебо сѐ гледа. И у помията.

Аз се засмях, шопът продължи замечтано:

— Ярловчане имат цета. Нашите са се помияре. Они, ярловските цета, са бетер глистави вуци. С таквие шипльове на гръдите. И мечката от них бега! Па са и учени, тие ярловски цета — нема на човек да далдисва.

— Добре де, защо ярловските ги бива, а пък твоите не струват?

— Тие, нашите цета, са ско̀пени.

— Така ли? Че защо?

— Па да не одат по бесо̀вица.

— Аха… Е, може тогаз… Но вие сте сгрешили, като сте ги скопили.