Йо Цибел
Богът от ледовете
Кометата изглеждаше като нажежено, искрометно огнено кълбо, вътре ослепително бяло, отпред матовооранжево. Зад себе си проточваше дълга, блестяща опашка, чиято светлина се разнищваше на всички страни.
— Лудост! — прозвучаха режещите слуха думи в шлема на Матю Дракс. — Това е най-великото нещо, което някога съм виждал!
Гласът на професор Смайт се извиси в болезнена тоналност и почти премина във фалцет. Както винаги, когато изпаднеше в еуфория. А това му се случва твърде често, помисли си Матю. Във всеки случай прекалено често за един водещ учен от военновъздушните сили на САЩ.
— Тогава гледайте внимателно — промърмори Мат. — Вероятно това ще бъде и най-последното нещо, което ще видите през живота си!
Професорът сякаш изобщо не го чу.
— Абсолютно великолепна е! — прозвуча пронизителният му глас. — Божествена! Прекрасна…
Мат се намръщи. Откакто го срещна за пръв път, непрекъснато си имаше неприятности с горделивия, надут характер на професор д-р Смайт. В този момент с удоволствие би му запушил устата. Но професорът по астрофизика и доктор на медицинските науки седеше зад него, на мястото на навигатора.
Дигиталната лента на висотомера тъкмо наближаваше позицията седемдесет хиляди фута1. Махметърът сочеше 5,2. Със скорост, превишаваща повече от пет пъти тази на звука, разузнавателният реактивен самолет пореше стратосферата в посока Централна Азия. Под тях дебела облачна покривка закриваше сушата на Северна и Централна Европа. Едва съвсем на запад се виждаше син сърп, в който се вдаваше подобно на ботуш образувание: част от Средиземно море и Южна Италия.
— Погледнете! — горещеше се професорът. — Виждали ли сте някога такова прекрасно нещо?!
Мат се пръскаше от яд. Невероятното напрежение през последните дни и часове внезапно се отприщи в гневен изблик.
— По дяволите, след няколко минути това прекрасно дяволско нещо ще се забие в добрата ни стара Земя! — изрева в отговор. — И вероятно няма да остане жив никой, който да може да определя нещо като „прекрасно“!
Буцата, която от часове беше заседнала в гърлото на Мат, се стопи. Сълзи напираха в очите му. Пръстите стиснаха конвулсивно щурвала. Изтърси някаква ругатня и отново се овладя. Трябваше да върне машината невредима в базата. Макар и да не знаеше какъв смисъл има всичко това.
Погледна дисплея пред себе си: 8 февруари 2012 г., 16:34 ч. централноевропейско време. В 16:42 ч. очакваха да настъпи сблъсъкът.
Поглед наляво и надясно от пилотската кабина. Отляво кобалтовосиният корпус на реактивен самолет. Честър летеше точно четирийсет фута над него. На Мат дори му се струваше, че зад шлема може да различи черното му лице. Никъде не откриваше машината на Йенсен. Но бордният радар показваше, че тя лети на същата височина зад него.
За стотен път се вглеждаше зорко в аленото огнено кълбо. Сега и с невъоръжено око можеше да се почувства собственото му движение. Мат стисна устни. Мразеше това пламтящо нещо. Сякаш беше живо същество.
Имаше си дори собствено име: „Кристъфър-Флойд“. Галактически отломък, състоящ се от скали и лед, с осем километра диаметър. Само с три километра беше по-малък от МУ 1 — големия унищожител, причинил измирането на динозаврите и убил почти деветдесет процента от живота на Земята. Носеше се към планетата ни с бясната скорост от петдесет километра в секунда.
Двама шотландски любители астрономи, Марк Кристъфър и Арчър Флойд, летуващи в Карибите, я бяха открили преди няколко месеца. На кометата бяха дадени техните имена. „Съмнителна слава“, помисли си Мат с горчивина. Нямаше да й се радват дълго.
Дявол я знаеше защо „Кристъфър-Флойд“ пресичаше земната орбита! Никакъв специализиран труд по астрономия, никаква древна хроника не описваше небесно тяло, с което да се идентифицира. Нито вавилонски, нито китайски, нито египетски. А пък за банките данни на НАСА да не споменаваме. „Кристъфър-Флойд“ се появи като космическа загадка от глъбините на Вселената.
От международната космическа станция я обстрелваха с ракети с голям радиус на действие, ракети с ядрени бойни глави. Мат и неговото ято трябваше да наблюдават ефекта, да правят измервания и да снимат. Резултатът беше унищожителен — в истинския смисъл на думата. Ракетите не промениха ни най- малко курса на кометата.
Масата на ядрото й беше точно на критичната граница. По мнението на водещи учени тя или щеше да взриви Земята на милиарди малки късове, или щеше да я опустоши тотално, така че оцеляването на човечеството в никакъв случай не беше сигурно.
— Ийгъл2 до ятото — свърза се Мат с другите две машини по радиото. — Курс нула девет седем. Скорост на снишаване шейсет фута в секунда. Нашата работа е приключена. Връщаме се в базата.
— Роджър3 — чу се на два пъти в слушалките на шлема. Гласовете на Йенсен и Честър.
— Дума да не става, командире! — протестира професор д-р Смайт. — Ще увеличите скоростта и ще се издигнете! Съвсем не съм готов с измерванията си! И не забравяйте, че аз съм научният ръководител на мисията!
За миг езикът на Мат се схвана. Мъжът зад него, изглежда, беше загубил разсъдъка си.
— По дяволите, Смайт! — изруга гръмогласно. — След няколко минути този гаден отломък ще навлезе в земната атмосфера! На по-малко от шест хиляди мили от сегашната ни позиция! Знаете ли какво означава това?!
— Че тогава ще мога да й направя съвсем прецизни наблюдения! — Смайт беше извън себе си от яд. — Такова нещо може да се види само веднъж на седемдесет милиона години! Веднъж на седемдесет милиона години — проумява ли това войнишкият ви мозък, Дракс?!
— Но лъчението, сър! — прозвуча гласът на професор Дейвид Макензи по бордната радиостанция. Астрофизикът летеше заедно с лейтенант Дженифър Йенсен. Беше заместник-ръководител на астрономическия отдел при американските BBC. Смайт беше негов шеф. — Измерванията ми показват високи стойности. От каквото и да е съставено ядрото, излъчва като рентгенова тръба!
— Що за държание е това, Макензи? — избухна Смайт. — Вие учен ли сте или не сте? Тук имаме уникален шанс!
— Бъдете разумен! — изрева Мат по микрофона. — Толкова много ли ви се иска да умрете?
— Моля, сър… — Отново беше гласът на Макензи. — Сега излъчването е толкова силно, че вече нямаме радиовръзка с базата! — Опитваше се да го придума с добро.
Смайт обаче не се впечатляваше от нищо.
Джейкъб Смайт изсумтя:
— Аз поемам риска! Ако…
— Но не и аз! — прекъсна го троснато Мат. — Връщаме се.
— Ще ви изправя пред военен съд, Дракс! — разбесня се Смайт от мястото на втория пилот.
— Направете го — ако намерите такъв…
Машините обърнаха надясно и полетяха в издължен, сто и осемдесет градусов вираж. Поеха курс към Берлин, Германия.
— Вижте това! — В слушалките на Мат прогърмя дрезгавият бас на Ървин Честър. Мат погледна нагоре. Бледооранжевото сияние на главата на кометата се беше превърнало в аленочервено. „Кристъфър-Флойд“ тъкмо навлизаше в земната атмосфера.
За няколко секунди в слушалките на Мат се възцари тишина. Нажеженият червен купол, който „Кристъфър-Флойд“ тласкаше пред себе си, се разду в гигантско кълбо. Глухото шумолене прерасна в оглушителен грохот. Ярка оранжевочервена светлина заля небето от хоризонт до хоризонт.
Мат се бореше за глътка въздух, сърцето му думкаше като барабан срещу гръдната кост и ребрата, сякаш отчаяно търсеше някакъв изход.
